Само за мъже
Шрифт:
— Не е много уютно, обаче какво значение. Тук се минава и заминава. А в кухнята всеки си има отделен котлон. Моят, тоест твоят, е точно срещу вратата.
Стопанинът обаче смята за излишно да ме занимава с такива прозаични неща като кухнята и ме повежда към най-тъмния ъгъл на просторния хол, откъдето, ако не ме лъжат очите, започва някаква стълба.
— Оттук нагоре са твоите покои — осведомява ме Жорж. — Тая тъмница долу не те интересува.
— Щом казваш…
— Гледай да не се изтресеш по стълбата, плъзгаво е. Какво дърво,
Не знам дали от лака, или от мръсотията, но стълбата наистина се оказва плъзгава. Изкатервам се все пак някак си в мрачината, като следвам Жорж то петите. Стигаме до сводеста вратичка. Жорж я отваря и не без известна тържественост ме въвежда в дълъг светъл коридор.
— Тук е друго, а?
— Така ли мислиш? — отвръщам колебливо, тъй като коридорът, както е задръстен от стара изпочупена мебел, не ме изпълва с благоговение.
— Какво има да мисля! — възклицава почти възмутено Жорж. — Ето ти терасата, изцяло на твое разположение, ето ти тоалетната, тоже на твое разположение, ето ти и банята, също на твое разположение.
При тия думи той разтваря една след друга вратите на горепосочените помещения, но още преди да съм надзърнал в тях, се насочва към последната врата, отваря и нея с царствен жест и обявява:
— А ето и стаята.
Влизам, донейде смутен от факта, че въпреки обедния час, в стаята сякаш се мръква. Не искам да кажа, че й липсва прозорец. Има си даже два, от тия същите, болничните, само че единият е почти задънен от калкана на съседната кооперация, а другият е за-тулен от гъстата листовина на орехово дърво.
— Малко е тъмнично…
— „Тъмничко“, глупости! А защо ти е да бъде светличко? За да пукнеш от жега? Виж каква хладина, какво спокойствие…
Като потвърждение на репликата точно в тоя миг иззад ореховата шума гръмна неистово някакъв магнитофонен рок.
— Аз на това копеле мамицата му ще разгоня — изръмжава Жорж. — Иначе кварталът е тих като църква, но това копеле с неговата уредба…
Стопанинът не довършва, вероятно успокоен тъкмо навреме от мисълта, че сега вече в тая стая ще живея аз, а не той.
— Да свършим и с деловата част, че Бистра ще ме чака.
Не възразявам, понеже съм зает с огледа на стаята. Някога тя вероятно е била боядисана в зелено, обаче зеленото отдавна се е обезцветило до сиво, а сивото е обогатено от най-различни нюанси на черното и кафявото, получени от сложни химически реакции между саждите, влагата и мазилката. Край двата прозореца от потона към пода, там където вероятно е текло от покрива, се спускат дълги ръждиви петна, наподобяващи потъмнели снимки на огромни сталактити. Уютът се допълва от няколко подходящи мебела — споменатият вече гардероб, наистина огромен и мрачен като домашна гробница, метален креват с месингови топки, охлузено кожено кресло с неопределен цвят, столове и маса без особени отличителни белези. В дъното на стаята,
— А, щях да забравя — обажда се Жорж, уловил погледа ми. — Тук имаш нещо като малка стая. Можеш да я използуваш за спалня.
Той отваря вратата и аз хвърлям бегъл поглед, колкото да се уверя, че килерът е наистина по-просторен от гардероба, но не дотолкова, та да побере металния креват. Което се и опитвам да обясня на водача си.
— А бе к’во ще вкарваш креват. В коридора има една пружина. Тук, на тая пружина, старият спа сума време…
Той млъква за миг, сякаш се вслушва или втренчва в нещо едва доловимо, сетне ме поглежда и запитва:
— Усещаш ли?
— Какво? Миризмата на рози?
— Значи усещаш. А толкова години са минали.
Рози… Луд човек. Розите не ухаят на мухъл. Но щом ароматът, както казват, събуждал спомени, защо пък от спомена да не лъха аромат?
— Като е твоя къщата, защо тъй си я запуснал? — казвам, просто така.
— Как ще е моя. Отчуждиха ни я още след Девети.
— Е, все нещо са ви оставили.
— Това, дето ни го оставиха, веднага отиде. Нали трябваше да живеем.
— Продадохте собственото и останахте в държавното…
— „Държавно“!… Не го е строила държавата, а дядо ми. Цялата къща я бяха дали на Несторов, голяма клечка беше по онова време.
Той снишава глас, като че произнася нещо много секретно:
— В Меверето бе шеф. Но на Несторов и жена му защо им са толкова стаи. Така че оставиха ни втория етаж.
— Обаче долу не е само Несторов.
— За това той си е виновен. Едва жена му умря и глупакът обяви, че нямал нужда от такава голяма квартира, та да му дадели нещо по-малко. По-малко не му дадоха, понеже вече не беше клечка, но му натътрузиха още един, че после още един, така че станахме мъжки манастир…
Сравнението с манастира, изглежда, не го задоволява, защото добавя:
— Приют за корабокрушенци… Единият натирен, другият свален, третият лежал в затвора…
— Затова пък четвъртият…
— Кой „четвъртият“? — поглежда ме той косо. — Предишният или новият?
— Тоя, дето му излезе късметът.
Жорж ме поглежда повторно, сега с лека сянка на меланхолия, и отвръща:
— Късмет ли? Едно го мислиш, друго излиза… Нищо не знаеш ти. И по-добре.
Сетне мисълта му наново се връща към реалността:
— Дай сега да си видим сметките, че Бистра ще ме чака.
Сметките се оказват вече нахвърляни върху някакъв лист от тетрадка, и то така на едро, че аз въпреки обичайната си сговорчивост съм принуден да възразя.
— А бе ти имаш ли представа как вървят сега старинните мебели! — възклицава Жорж. — Фантастично скъпо! И все пак, както виждаш, не те дера…
— Твоите мебели не са старинни, а стари. И какви са тия неща, дето си ми ги нанизал тук? В стаята няма толкова мебели.
— Ами ония в коридора?