Седмият папирус (Том 1)
Шрифт:
Всички от подножието на хълма също се взираха в небето. От разстояние лицата на ловците изглеждаха като размазани светли петънца на зеления фон на тревата. Във въздуха почти се усещаше вълнението, излъчвано от напрегнатите им погледи. Всички наблюдаваха в очакване фазаните да достигнат малката скорост на летежа си, да отпуснат криле и да се оставят на инерцията да ги носи плавно надолу към земята.
Това беше най-трудната мишена, която един ловец можеше да си представи. Двойка фазани високо в небето, подхванати от силен вятър; хората с пушките разположили се така, че птиците да застанат на мушките им на пределната височина от полета си. Ако някой ги изчакаше да слязат, щеше безпомощно
— Залагам една лира — извика Джорджина, — че и двете ще се спасят!
Но никой от викачите не пожела да приеме облога.
Вятърът леко отнасяше птиците на една страна. Както се бяха стрелнали в началото, щяха да излязат в самата среда на редицата от ловци, но сега щяха да се озоват в далечния й край. Според промяната на ъгъла Роян наблюдаваше и реакцията на мъжете с пушките. Всеки от тях последователно надигаше оръжие, щом птиците се обърнеха към него, но после бързо го прибираше в скута си, щом се увереше, че вятърът отнася фазаните в сектора на съседа му. Облекчението на всеки от ловците беше видно дори от такова голямо разстояние: никой не искаше да приеме подобно, почти невъзможно, предизвикателство пред погледите на всички останали.
Накрая на пътя на птиците остана само високата фигура в края на пътеката.
— Птицата е ваша, сър — подвикна ехидно един от ловците и Роян изведнъж установи, че дъхът й е секнал от напрегнато очакване.
Никълъс Куентън-Харпър сякаш не забелязваше летящите фазани над себе си. Стоеше напълно отпуснат, с леко приведени рамене, стиснал здраво пушката под дясната си мишница, с насочени към земята дула.
Едва когато женската достигна определена точка в небето, намираща се на шестдесет градуса отклонение от позицията му, Харпър благоволи да излезе от вцепенението си и с невъзмутима грация надигна цевта, която се завъртя като в оръдеен лафет. Щом прикладът опря о рамото му, а мерникът се оказа пред окото му, той натисна спусъка, но дори тогава цевта продължи да се движи и изписа пълен полукръг.
Поради голямата дистанция Роян чу изстрела със закъснение. Видя как оръжието се отскача назад при отката, как от цевта се извива синкав дим. Никълъс върна карабината си в първоначалното й положение и в същия миг женската отпусна глава назад и сви безпомощно криле. Куршумът я беше ударил право в главата, затова из въздуха дори не се разхвърча перушина, която да издаде на случайния наблюдател, че целта е била улучена. Едва когато птицата се насочи плавно към земята, дочу гърма от стрелбата.
Мъжкият вече летеше високо над Никълъс. Този път стрелецът не само извъртя дулото, но сам се изви назад, за да насочи оръжието право нагоре. Отдалеч тялото му заприлича на опънат лък. И този път пушката продължи движението си и след отката при изстрела.
„Не уцели!“, помисли си Роян със смесица от радост и разочарование при вида на наперения фазан, който продължаваше невъзмутимо полета си. Частица от душата й искаше птицата да се спаси, друга — човекът да е успял с изстрела. Лека-полека обаче и мъжкарят прибра криле, преди изведнъж да се преобърне във въздуха. Тя нямаше откъде да знае, че куршумът е пронизал сърцето му и че в продължение на няколко секунди фазанът е летял вече мъртъв, с криле, безпомощно отпуснати на вятъра.
Щом фазанът тупна на земята, викачите хорово поздравиха от местата си стрелеца в далечината. Северният вятър отнесе
— О, добър изстрел, сър!
Роян не се присъедини към поздравленията, но поне забрави за миг умората и неприятностите от деня. Като пълна невежа в ловното изкуство, тя не можеше да отдаде дължимото на тези два великолепни изстрела, по-скоро женската й интуиция подсказваше, че видяното заслужава внимание. По-важното бе, че първата й, макар и задочна среща с човека, за когото Дураид толкова й бе говорил, го показваше точно такъв, какъвто си го беше представяла.
И така, докато свърши и последният отстрел, започваше да се смрачава. Тътенът на стар военен камион огласи черния път през гората, край който чакаха изтощените викачи и кучетата им. Машината намали и всички се покатериха един след друг в каросерията. Джорджина трябваше здравата да побутне дъщеря си, преди сама да скочи с Маджик на платформата. Двете се разположиха кажи-речи удобно на една от дългите, дървени пейки. Джорджина запали цигара и веднага се впусна в дълъг разговор с лесничеите и останалите викачи в групата.
Роян седеше мълчаливо на края на пейката и се радваше на чувството за изпълнен дълг след един наистина натоварен ден. Усещаше се смазана от умора, но в същото време и някак по-лека и безгрижна, дори доволна. В продължение на целия ден не й беше останало време да мисли за откраднатия свитък, за убийството на Дураид и изобщо за невидимия, незнаен враг, който на два пъти се бе опитал да отнеме живота й.
Камионът се свлече от хълма и щом излезе на равното, дръпна встрани, за да пусне някакъв зелен „Рейндж Роувър“. Когато двете коли се изравниха, Роян обърна глава да види през отворения прозорец шофьора на скъпата кола. Погледът й се кръстоса с този на Никълъс Куентън-Харпър.
За пръв път й се удаваше да го зърне толкова отблизо. Изненада се, като видя колко е млад. Оказа се, че баронетът още не е прехвърлил четиридесетте, че в гъстите му чупливи коси само тук-там се забелязват сребърни нишки. Лицето му беше мургаво, обрулено от слънцето и ветровете, под гъстите му, надвиснали вежди гледаха две зелени, проницателни очи. Устата му — широка, способна на изразителни гримаси — се изви в лукава усмивка, докато шофьорът на камиона му подхвърляше през прозореца някаква остроумна забележка с тежкия си йоркширски акцент. И все пак, подобна усмивка не можеше да скрие тъгата в очите на баронета, в които преживяната трагедия бе оставила жесток отпечатък. Роян се сети за казаното от професора, че сър Никълъс наскоро бил изгубил цялото си семейство. Сърцето й се сви от болка и съчувствие. Не беше единствена в своята самота и покруса.
Никълъс я погледна право в очите и изражението му мигом се промени. Роян беше привлекателна жена и можеше да познае кога е направила впечатление на някой мъж. Явно, че човекът насреща й я беше оценил по достойнство, но това не я зарадва особено. Раната от загубата на Дураид бе все още твърде прясна и болезнена. Затова тя отмести поглед встрани, а роувърът забърза напред.
Лекцията й в университета премина изключително добре. Роян можеше да говори, а и повече от добре познаваше темата. За слушателите й беше истинско събитие да я слушат как разправя за отварянето на гробницата на царица Лострис, за по-сетнешното откритие на папирусите. Много от студентите в аудиторията бяха чели книгата и когато дойде време за питания, я засипаха с въпроси доколко писаното отговаря на истината. Това беше единствената част от лекцията, където не се чувстваше съвсем сигурна, защото нямаше да е добре, ако изкажеше откровеното си мнение за автора.