Седмият папирус (Том 1)
Шрифт:
Никълъс я изгледа над ръба на чашата си и лека-полека започна да се усмихва.
— Да, това наистина звучи интересно — призна той.
— Но да не забравиш, че и аз идвам с теб — напомни му строго Роян. — Да не си и помислил, че ще те оставя сам.
Същата вечер Никълъс отново я посети в колибата й. Това беше единственото място в целия лагер, където двамата можеха да се чувстват сами, без да се страхуват, че някой ще надава ухо да ги слуша какво си говорят. Все пак, не направи същата грешка като миналия път; вместо да седне на леглото,
— Преди да обсъдим конкретния план за действие, нека ти задам един въпрос: замисляла ли си се сериозно за последствията?
— Сиреч какво би се случило, ако монасите ни спипат?
— В най-добрия случай ще ни изгонят от долината за вечни времена. Игуменът разполага с огромно влияние. В най-лошия ще пострадаме чисто физически — започна да изброява възможностите Никълъс. — Това е едно от най-почитаните места за хората от тяхната вяра — факт, с който сме длъжни да се съобразяваме. Опасността не е никак въображаема, а напротив — напълно реална. Можем да отнесем някой нож в гърдите или да глътнем отрова по погрешка.
— А също ще отблъснем Тесай. Тя е дълбоко религиозна жена — допълни Роян.
— И което ми се струва доста по-важно, ще засегнем изключително силно и Мек Нимур. — На Никълъс дори не му се щеше да мисли за възможността. — Не знам какво точно би направил, но със сигурност след подобен акт ще изгубя завинаги приятелството му.
Двамата се умълчаха за известно време. Опитваха се да си представят истинските мащаби на риска, който поемаха. Най-накрая Никълъс заговори:
— Да не говорим, че ти пренебрегваш собственото си положение. В крайна сметка, извършваш светотатство срещу църквата, към която сама принадлежиш. Твърдиш, че си ревностна християнка. Можеш ли да оправдаеш подобен акт пред Бога?
— Вече мислих за това — призна Роян. — Светотатството ме разколебава, но ние не принадлежим към една и съща вяра. Те са копти, но все пак различни.
— Звучи като изсмукано от пръстите.
— В египетската църква никой никога не е забранявал достъпа до която и да е част от църковните храмове. Вътрешно не се чувствам никак обвързана със забраните, които игуменът е наложил. Напротив, живея с чувството, че като вярваща християнка имам изконното право да вляза и в най-потайните кътчета на църквата.
Никълъс чак си подсвирна.
— А след това аз съм бил този, дето трябвало да стане адвокат.
— Недей, Ники. Това са неща, с които не бива да се шегуваме. Единственото, в което съм сигурна, е, че трябва да вляза вътре. Дори ако засегна религиозното чувство на Тесай, на Мек, на цялото духовенство в манастира. За мен друго решение няма.
— Защо да няма? Нали аз тъй и тъй ще вляза — подхвърли Никълъс. — В крайна сметка, аз съм си закоравял неверник. Един грях повече или по-малко няма никакво значение. Спасението не ме тревожи.
— Не е така — поклати глава Роян. — Ако вътре наистина има надпис или нещо подобно, трябва да го видя с очите си. Ти четеш йероглифи, но не толкова
— Добре, значи всичко е решено — сложи той точка на спора. — Да започваме с плана. Най-напред да нахвърлим списък на нещата, които ще ни трябват. Фотоапарат, светкавица, нож, резервен филм…
— Хартия за рисуване и меки моливи, та да отпечатаме надписите — допълни тя.
— По дяволите! — щракна с пръсти Никълъс. — Не ми е минало през ума да взема.
— Виждаш ли за какво ти говоря? Чист аматьор. Аз съм взела.
И така, двамата останаха да разговарят до късно през нощта. Най-накрая Никълъс погледна часовника си и стана да си върви.
— Полунощ отдавна мина, „всеки момент ще се превърна на тиква“. Лека нощ.
— Остават още два дни преди шествието до реката. Така и така не можем да направим нищо дотогава, ти с какво ще си уплътниш времето?
— Утре отивам пак да гоня проклетото Бамби. Вече два пъти ме прави на глупак.
— Идвам с теб — заяви твърдо Роян, което му направи неописуемо голямо удоволствие.
— Стига да не взимаш Тамре със себе си — предупреди я той и се измъкна от колибата.
Дребната антилопа се показа от дълбоката сянка, където се беше скрила, и ранните слънчеви лъчи огряха копринената й кожа. Без да се спира, животинката се насочи към отсрещния край на тясната поляна.
Щом дик-дикът се появи в телескопическия му мерник, дишането на Никълъс се ускори от вълнение. Струваше му се смешно да изпитва подобно чувство, когато набелязаната жертва е едно малко и беззащитно създание, но пък и вече на три пъти големият ловец се беше оказал надхитрен от случайността. Към това се добавяше и неутолимата страст на колекционера. Откакто Никълъс беше загубил Розалинд и децата, цялата му енергия се бе съсредоточила в сбирката на Куентън парк. Макар и дълго време да не си беше давал сметка за това, оказваше се, че да се сдобие с точно този животински екземпляр за музея си, е въпрос от жизнена важност за него.
Показалецът му се пъхна между спусъка и предпазителя. Нямаше да стреля, преди антилопата да се е установила някъде неподвижно. Колкото и бавно да вървеше сред шубрака, всяко случайно движение можеше да опропасти изстрела. Никълъс държеше куршумът да уцели точно където трябва — хем да убие животното на място, хем да не повреди сериозно кожата.
За тази цел беше заредил карабината с патрони от солиден метал. С тях стрелецът можеше да е сигурен, че при допира с жертвата куршумът няма да се разпадне на парченца, образувайки по такъв начин зейнала рана, нито би разкъсал кожата на излизане от тялото. Солидните куршуми щяха да пробият дупка, широка колкото молив — дупка, която всеки препаратор би могъл да заличи без усилия.