Седмият папирус (Том 1)
Шрифт:
Първия път бе изкачил стръмното възвишение по кървавите следи на ранения пръч, които често му бяха служили за ориентир. Сега обаче нищо не му подсказваше накъде точно да върви и на два пъти Борис се заблуди, озовавайки се в задънените отклонения на коварната пътека. Трябваше предпазливо да се връща по стъпките си и да търси къде точно е сбъркал, за да тръгне в другата посока. При всяко от двете отклонения в съзнанието му минаваше една и съща досадна мисъл — че губи време и че Мек Нимур може да му се изплъзне, преди да е слязъл при реката.
По едно време забързаният Борис стресна стадо диви
Набираше се, за да прехвърли последния ръб, изпречил се на пътя му. Борис едва не свали кожата от пръстите си, но с това като че ли мъките му свършиха и той се озова на каменното било. Бързо пропълзя до отсрещния край на хребета, но не вдигна глава, за да потърси прикритие. Ако се покажеше дори за миг в цял ръст, силуетът му щеше да се забележи от километри на фона на яркосиньото небе. След продължително пълзене по камъните Борис най-сетне се примъкна до няколко храста, където да се прислони. Високите им, изправени като стъбла листа му позволиха да огледа с бинокъла долината триста метра по-надолу, без да подава главата си на открито.
От подобна височина Нил приличаше на широка, блестяща змия, която тъкмо е завряла глава зад завоя и бърза да се изгуби от погледа, а речните плитчини и пяната на водовъртежите представляваха лъскавите й люспи. Възвишенията, които се издигаха от двете страни на извивката й, напомняха гигантски вълни от базалт, надигнати сред морето на джунглата от мощни, всепомитащи тайфуни. Сред омарата те танцуваха пред погледа на наблюдателя, а нажежените слънчеви лъчи безмилостно ги налагаха с грамадни чукове.
Колкото и да трепкаше образът пред лещите, Борис успя да улови на фокус каменистата пътека, следваща речния бряг, и бавно насочи бинокъла към завоя, зад който продължението й се губеше. Изглеждаше напълно пуста, никъде не се забелязваше ни най-малък признак за човешко присъствие. Борис можеше да изтълкува това по един-единствен начин — жертвите му се бяха измъкнали напред, извън полезрението му. Не можеше да определи колко далеч по пътеката са се придвижили, но едно бе сигурно: ако все още държеше да ги засече по пътя, трябваше да бърза.
За пръв път, откакто се бе отдалечил от речния бряг, Борис отпи от манерката си — съвсем пестеливо. Даде си сметка, че дългото и изнурително изкачване в жегата го е обезводнило. В подобни условия, ако няма под ръка вода, човек може да умре за броени часове. Иначе би било чудно, че огромната долина на Нил има толкова малко човешки обитатели.
Щом си отпочина, Борис пое като подмладен по хребета на възвишението. От единия до другия край имаше повече от километър, но отсрещният ръб се показа съвсем изневиделица в краката му. Да беше направил още някоя непредпазлива крачка и щеше да стъпи в празното пространство. Щом се озова над тристаметровата бездна, Борис отново залегна на земята и потърси прикритие.
Реката беше същата — широка площ от бързеи и водовъртежи,
Борис отново не можа да различи друго движение из пустите пространства на нилската долина, освен течението на водите и непрестанното трептене на миражите. Сигурен беше, че на Мек Нимур не му е стигнало времето да заобиколи издадения навътре в реката нос и отново да изчезне от погледа. Щом не се показваше по пътя, значи нещо го е забавило от другата страна на завоя.
Руснакът отново пийна водица и остана да почине половин час. След това се отърси от праха и реши, че си е възвърнал достатъчно силите. Известно време се подвоуми дали да слезе от възвишението и да причака жертвите си някъде по пътеката или да остане на високото и отдалеч да следи за движенията им. Най-накрая предпочете втората възможност.
Огледа внимателно пушката си, увери се, че оптическият мерник не се е изкривил по време на изкачването, най-накрая изсипа съдържанието на пълнителя в ръката си и внимателно се взря във всеки от петте патрона. Медната гилза на единия се беше наръбила и обезцветила с времето, затова той го захвърли настрана и сложи нов на негово място. Дръпна затвора да зареди, но за всеки случай сложи предпазителя.
След това остави оръжието на земята и набързо смени изпотените си чорапи със сухия чифт, предвидливо пъхнат в чантата му. Внимателно върза обувките си. Само пълен новак би оставил краката си да тънат във влага и мръсотия — за няколко часа щяха да се покрият с кожни инфекции.
Отпи отново от манерката, стана и метна карабината на рамо. Беше готов да посрещне както подобава това, което богинята на лова благоволеше да му прати. Оставаше му само да заеме по-удобна за наблюдение позиция по хребета и да чака противника.
Извървя доста метри и често се спираше и насочваше бинокъла си към долината. Следобедът минаваше, а нито веднъж не забеляза човешко движение. Вече започваше да се тревожи, че по някакъв начин Мек Нимур е успял да се промъкне незабелязан по пътеката или е използвал таен брод, за да се прехвърли на другия бряг на реката, или пък се е проврял през някой друг проход сред скалите и му е минал под носа, когато вниманието му беше привлечено от жалните, обидени крясъци на птици. Вдигна глава и видя как двойка кани кръжат около някакъв храсталак в близост до брега на реката.
Жълтоклюната каня е един от най-едрите представители на лешоядните птици в Африка. По природа тя е свикнала да живее в известна симбиоза с човешкия вид и се храни най-вече от боклуците, хранителните отпадъци и нечистотиите, които й завещават двукраките бозайници. Най-често кани се забелязват да кръжат над селата или временните лагери на ловците, откъдето търсят с поглед бунището или пък чакат някой от хората да се отдалечи в близките храсти, та щом си свърши работата като стрели да се спуснат и да отнемат плода на усилията му, сякаш се страхуват някой да не ги изпревари. Поради тази причина на африканците не би им минало и през ум да строят канализация.