Школа за магии (Книга втора)
Шрифт:
— Добре, добре.
Алеви се премести в седалката на втория пилот, докато Бърт Милс и Бил Бренън седнаха в креслата по средата на кабината.
— Е, толкова ли е просто за управление, колкото изглежда? — попита Алеви О’Шей.
— Доста е гадно — мрачно се усмихна О’Шей. — Не съм карал вертолет от десет години. Главният ротор на съветските машини се върти в посока обратна на западните вертолети — добави той. — Така че педалите за управление са разположени наопаки.
— Затова ли непрекъснато се движим на зигзаг, капитане?
— Да.
Алеви се наведе напред и прочете надписа на руски под копчето:
— Свет… светлини… управление… приземяване.
— Управляеми светлини за приземяване — каза О’Шей. Той ги изключи. — Видях, че пилотът го натисна преди няколко минути. На нас те не ни трябват. — О’Шей извъртя наляво лоста за управление на въртеливото движение, като същевременно оперираше с педалите за управление, за да държи вертолета в хоризонтално положение, след това зави на запад, встрани от Шереметиево и встрани от Москва. — Трябва ми да поманеврирам поне петнадесет минути, за да се почувствам сигурен в лостовете за управление — каза О’Шей.
— Опитай с десет — отговори Алеви. — Трябва ни всяка капка гориво. Помогна ли ти онзи наръчник?
— Да, но личният опит с нищо не може да се замени. Добре, момчета — добави О’Шей. — Отпуснете се. Започвам да свиквам.
Алеви си сложи слушалките и се заслуша в радиотрафика от кулата в Шереметиево.
— Не се отдалечавай твърде много на запад — каза той на О’Шей. — Трябва да се свържа с кулата.
— Добре. — О’Шей опитваше някои прости маневри.
Алеви погледна на изток и видя в далечината ярките светлини на Москва. Небето бе необикновено ясно, с много звезди, но за късмет лунният сърп беше съвсем тънък и нямаше лунна светлина. Под тях горите и полетата тънеха в пълна тъмнина.
Сет Алеви се вгледа през предното стъкло. Пред него се простираше, загърната в непроницаемата си тайнственост, Русия, земята на неговите предци: безгранично тъмно пространство, толкова необятно и студено, че цели армии и народи — донските казаци, германците от Поволжието, евреите и татарите, можеха просто да изчезнат безследно, без нито един стон от техните вопли да бъде чут зад безбрежните граници на страната.
Алеви хвърли бърз поглед на запад, където тъмното небе се сливаше с черния хоризонт. Скоро щяха да се гмурнат в тази пустош и макар че можеше да надуши надигащия се около него страх, единственото нещо, от което се опасяваше, бе, че имаше опасност да пристигнат твърде късно.
— Искате ли да го изхвърля през борда? — попита Бил Бренън, който седеше сега на седалката зад О’Шей и бе опрял краката си върху тялото на упоения пилот на Аерофлот.
— Няма нужда — отговори Алеви.
— Добре. Може ли да му счупя носа?
— Не, просто го завържи.
Бренън завърза китките и глезените на пилота с парче метална жица.
— Имаме близо пет минути закъснение за кацането в Шереметиево — каза Бърт Милс, като си погледна часовника.
О’Шей
— Ето — каза Алеви. — Тук пише „навигационни светлини“.
— Това е.
Алеви натисна копчето и външните светлини изгаснаха.
— Просто пилотирай, капитане. — Алеви взе скицата от О’Шей и намери копчето за светлините в кабината, изключи го и вътрешността на вертолета и контролното табло потънаха в пълна тъмнина. Светлините на приборите хвърляха бледочервено отражение върху лицата и ръцете на Алеви и О’Шей.
Чувството, което пълната тъмнина отвътре и отвън поражда, е някак призрачно, помисли Алеви, докато слушаше безтелесното дишане на другите трима мъже да се извисява над шума на вертолетните перки. Той взе скицата на коленете си и я огледа. Намери копчето за включване на радиопредавателя върху командното табло.
— Добре. — Той превключи копчето на предавателя и внезапно започна да крещи на руски в микрофона, монтиран към слушалката на главата му: — Контрольор! Контрольор!
Няколко секунди по-късно контролната кула на Шереметиево отговори: „Контрольор“.
— Тук е Аерофлот П-113 — каза възбудено Алеви на руски. — Двигателят губи мощност… — Той замълча, но продължи да натиска копчето, както би направил пилот, който гледа как земята се втурва срещу него. — Господи! — извика Алеви на руски, след което махна пръста си от копчето и се вслуша в отговора на кулата в Шереметиево. — Едно, едно, три, обадете се, обадете се… — Алеви изключи радиопредавателя и свали слушалките. — Това ще им създаде работа, да търсят мястото на катастрофата, както и да се позамислят върху необходимостта, която човек изпитва от помощта на Бога в последната секунда от живота си. Е, добре, капитан О’Шей, да се насочим на запад.
О’Шей обърна лонжерона на опашката и насочи Ми-28 на запад, след това натисна газта и смени ъгъла на въртене на перките.
— Върви.
Алеви огледа тъмния пейзаж.
— Капитане, нека се спуснем по-ниско и да се опитаме да намерим мястото, където да кацнем за малко.
О’Шей започна да слиза от височина хиляда и двеста метра. Когато наближиха земята, Алеви, Бренън и Милс огледаха терена.
— Това е гора — каза Бренън. — А там — открито поле. Твърде открито. Тук има нещо — но какво е това?
Всички погледнаха през десния борд към ярко осветената зона на около петстотин метра от тях.
— Приближи се, капитане — каза Алеви.
О’Шей плъзна вертолета надясно и го спусна по-ниско.
— Прилича на мина. Каменоломна или кариера — каза той.
— Това ще ни свърши работа — каза Алеви.
О’Шей зави към широката плитка мина, която, както се оказа, обхващаше близо акър изкопни работи в откритите поля на северозапад от Москва.
— Добре — каза О’Шей, — а сега да видим дали този вертолет умее да се приземява.