Школа за магии (Книга втора)

Болдаччи Дэвид

— Горивото е на привършване — каза Лиза на Милс.

— И аз така предположих — кимна Милс.

Продължиха на север в нощната тъмнина. Всички мълчаха, сякаш чакаха да чуят как шумът на двигателите заглъхва, помисли Холис. Накрая Лиза се наведе напред и сложи ръка на рамото му.

— Как си?

— Много добре. Как са нещата в пътническия салон?

— Ти ми кажи. Колко гориво ни остава след това съобщение?

— Въпросът е по-скоро колко летателно време можеш да постигнеш с горивото, с което разполагаш. Това зависи от теглото на товара,

температурата, влажността на въздуха, вятъра, височината, скоростта на летене, качествата на двигателите, маневрите, които се предприемат, и от Божията воля.

— Да се молим ли?

— Няма да навреди.

— Ще те оставя да пилотираш.

— Добре. Ти се моли. Аз ще пилотирам вертолета. По-късно ще се сменим.

Лиза се вгледа в ръцете на Холис върху лостовете за управление. Този Сам Холис тук бе различен от оня, когото бе видяла в Москва и в Школата за магии. Осъзна, че в този вертолет той си бе сякаш точно на мястото. Спомни си какво й бе казал Сет Алеви за света на пилотите на летището в Шереметиево. Те са от друго тесто, помисли тя, но въпреки това ще мога да го обичам.

„Запасите ви от гориво са почти напълно изчерпани — обади се отново гласът. — Подгответе се да привършите полета.“

Няколко минути никой не проговори, после О’Шей каза:

— Ей, чухте ли за пилота от Аерофлот, на който му свършило горивото, докато прелитал над океана, и изхвърлил гориво, за да олекоти самолета си?

— На земята звучи по-смешно — каза О’Шей, след като никой не се разсмя.

Холис погледна часовника на командния пулт. Беше 6,59. Слънцето щеше да изгрее след двадесет и три минути, тогава товарният кораб щеше да угаси сигналните светлини и да стане неразпознаваем сред другите товарни кораби в района. При сегашната си скорост до изгрев-слънце можеха да изминат около шестдесет километра. Но съгласно инструкциите последните десет минути от полета трябваше да намалят скоростта до осемдесет километра в час.

— Имаме избор между две възможности — каза Холис на О’Шей. — Можем да намалим скоростта, за да пестим гориво, и може би ще стигнем до мястото на срещата, но доста след разсъмване. Или можем да увеличим скоростта, а следователно и харченето на гориво, но това е единственият ни шанс да стигнем до кораба преди зората. Естествено, ако увеличим потреблението на гориво, може изобщо да не стигнем дотам. Какво е професионалното ви мнение, капитане?

— Готов съм да се обзаложа, че в резервоара има повече гориво, отколкото предполагаме — отговори О’Шей, оставяйки у всички впечатлението, че е обмислял въпроса. — Просто имам такова усещане. Според мен пълен напред.

— Аз гласувам да намалим скоростта и да пестим гориво — каза Милс. — Основното ни задължение не е да стигнем до товарния кораб преди изгрев-слънце, а да напуснем пределите на Съветския съюз, тоест да излезем извън обсега на КГБ. Искам да съм сигурен, че ще стигнем до залива. Предпочитам да паднем в морето, отколкото да попаднем в ръцете им. Знаем твърде много.

— Ти нямаш право на глас, Бърт —

отговори му Холис. — Това е технически въпрос. Но мнението ти е взето под внимание. Лиза?

— Аз съм съгласна с Бърт. Предпочитам да се удавя, отколкото горивото ни да свърши над сушата.

Холис кимна.

— Да събудим ли Бренън, за да го попитаме за мнението му? — Холис чу звука на спукан балон от дъвка, след което Бренън се обади:

— Още ли не сме умрели?

— Работим по въпроса — отзова се Милс.

Бренън се протегна и се изкашля.

— Ей, полковник, радвам се да ви видя тук жив и здрав. Как се чувствате?

— Много добре. Вече съм генерал.

— А, да. Извинете. Е, върнахме ли си око за око, зъб за зъб? Искам да кажа, че май им дадохме да разберат къде зимуват раците. Нали?

— Да. Чу ли какъв е проблемът ни?

— Да. Въпросът е труден. Каквото и да решите, аз съм с вас, момчета.

Холис изпита желание всички да са така без мнение като Бренън.

— Мразя да летя — добави Бренън. — Радвам се, че скоро ще кацнем.

— Ваш ред е, генерале — каза О’Шей.

„Запасите ви от гориво са почти напълно изчерпани — обади се отново безтелесният глас. — Пригответе се да привършите полета.“

— Пълен напред! — Холис натисна напред ръчката за регулиране на въртеливото движение, с което накара носа на вертолета да се наклони надолу, като същевременно увеличи оборотите на перките и регулира общата тяга. Скоростомерът скочи на 180 километра в час със съответното нарастване на скоростта спрямо земята.

— Никога не вярвайте на руснаците — каза Холис.

Продължиха на север. Сигналната лампичка за горивото светеше постоянно червено, а безизразният глас на записа повтори съобщението. Холис винаги бе смятал, че всяко следващо съобщение на тези записи в пилотските кабини трябва да се произнасят по-изнервено. Но магнетофоните не се боят от смъртта.

— Вижте! — извика О’Шей.

Холис, Милс, Лиза и Бренън погледнаха в посоката, в която сочеше О’Шей. Вляво от курса им на далечния тъмен хоризонт се появи ореол светлина.

— Ленинград — обяви Холис.

— Около двадесет възела — каза О’Шей. — Може би около седем минути полет.

Холис погледна часовника. Беше 7,04. Осемнадесет минути до изгрева. Ако за седем минути стигнеха до Пулково, след промяна в курса щяха да достигнат до фара след още пет. После имаха още десет минути полет до срещата с товарния кораб. Това правеше общо двадесет и две минути.

— Сега се надбягваме със слънцето, генерале — каза О’Шей.

— А аз мислех, че с показанията за горивото — откликна Холис. — Объркваш ме.

О’Шей мрачно се усмихна.

Холис увеличи скоростта на вертолета до двеста километра в час.

— Летим с пълна мощност в края на дълъг полет — отбеляза О’Шей. — Доверявате ли се на двигателите?

Холис погледна показанията на уредите. Температурата на изхвърляните от двигателите газове беше пределно висока, температурата на маслото също.