Следите остават
Шрифт:
— Съмнителен! — с надежда възкликна Юлия. Живка бавно поклати глава.
— Според мен не е съмнителен! — Неговата жена е съдебен заседател, а как си мислите вие, биха ли назначили да съди хората такъв един човек от съмнително семейство? Дума да не става! За съдебни заседатели избират само най-честни хора!
— Остана петият етаж! — подхвърли Бебо.
— Там, нали ви казах, има само един апартамент.
В него живее чичо Трифон, работник е, най-добрият специалист по боядисване на прежди…За него дума не може да става, квартирата му я
В стаята настана смутено, напрегнато мълчание.
— Какво излезе от цялата работа? — обади се най-сетне Бебо. — В кооперацията значи няма съмнителни хора?
— Излиза, че няма! — сама смутена и забъркана измърмори Живка.
— А това не е вярно! — каза сърдито Бебо. — Онзи човек внесе тук позивите и ги остави, излезе без тях… Кому ги е оставил?… Значи някоя от твоите божи кравички е таен фашист.
— Не може да бъде! каза Живка, но гласът и тоя път не беше съвсем сигурен. — Кажи ми кой!
Всички са едни такива… сериозни и добри хора! Та кой от тях?
— Знам ли? Може да е професорът… Уж мил, любезен, пък държи в пазвата нож!
— Глупости! — възмути се Живка. — Казвам ви, не е той!… Това е истински добър човек.
Пешо, който до тоя момент мълчеше замислен, с леко пребледняло лице, най-после повдигна глава.
— Не се препирайте! каза той с малко глух глас. Аз знам къде Тороманов е отнесъл чантата!
Другите го погледнаха смаяни.
— Знаеш? — възкликна Бебо. Как може да знаеш!
— Ето знам! — каза с твърд глас Пешо. Той е оставил чантата в инженера Дончев!
Живка разочарована го погледна.
— Ама нали ви казах, че, там сега не живее никой! Хората ги няма в София!
— Какво значение има това! възрази пее така глухо Пешо и всички забелязаха как очите му трескаво горяха. — Хората наистина ги няма, но са му оставили ключа! Разбирате ли, Тороманов има чужд ключ от чужд апартамент!…
Бебо и Юлия сякаш онемяха, втрещени от внезапното откритие. Чудната тайна, която от толкова време ги занимаваше — тайната на хвърления от прозореца ключ, сега внезапно блясваше пред очите им ослепително ярка! Ето чия врата отваря, ето защо е бил той нужен! Тайнственото поведение на Тороманов във връзка с ключа изведнъж ставаше ясно и лесно обяснимо! Но не се ли лъжеше Пешо? Не беше ли това някакво чудно съвпадение? Единствена Живка, която не знаеше историята на хвърления ключ, гледаше със съмнение чудните си гости.
— Не ми се вижда много вярна тая работа! — каза тя смутено. За какво ще оставят позиви в празен апартамент? Какъв смисъл има в тая работа?
— А откъде знаеш, че апартаментът е празен? запита Пешо. — Там може да чака друг човек, който също има ключ… И може да не е само един, може да са няколко! Именно на тях той е оставил продуктите!
— Какви продукти? — вдигна вежди Живка нали бяха позиви?
Но Пешо не се смути. — Тъй де! — поклати той глава. — Позивите бяха на дъното, отгоре бяха замаскирани с разни продукти!
— Тогава защо не си занесе обратно
— Излиза, че не са за маскировка! — каза неохотно Пешо.
— Навярно в апартамента на инженер Дончев се крият някакви опасни хора и Тороманов ги продоволствува с храна…
За миг в стаята настана ледено мълчание. Самата мисъл, че над главите им може би се крият опасни бандити, ги накара да настръхнат. Сега вече всичко в необикновеното поведение на Тороманов — купуване на книги и продукти, тайнствени изчезвания и пр. им се виждаше лесно обяснимо. Но за какво тогава той е ходил и при зъболекаря? Пръв Бебо зададе тоя въпрос.
— Навярно, за да скрие следите си — отвърна замислено Пешо.
— Ако утре го запитат някъде, да речем в съда, какво си търсил в тая кооперация, той ще отговори: „Ходих там на зъболекар!“…
— Хитро измислено! — каза Бебо. Пешо погледна внимателно Живка.
— Не си ли забелязала прозорците на инженера да светят? — попита той.
Живка поклати глава.
— Не съм обърнала внимание… Във всеки случай прозорците на апартамента са облепени целите в стари вестници, както правят всички хора, когато заминават за дълго време на курорт…
— Не ми се вярва да светят! — каза като че ли сам на себе си Пешо.
— Те знаят, че това ще ги издаде! Нощем те просто не палят лампите!
— Живеят като къртици в тъмното! — подхвърли Бебо с отвращение.
— А интересно как си готвят храни! — обади се Юлия.
— Да вярно! — досети се Пешо. — Днес Тороманов купи от месарницата два килограма телешко мляно месо!… Два килограма… Това е доста много за едни човек!
— А пък готвят денем! — добави Бебо. — Тогава не им трябва електрическа светлина!
— Може би готвят на котлон! — каза Юлия. Кюфтета всеки знае да прави!
Изведнъж една чудесна мисъл мина светкавично през ума на Пешо.
— Действително на котлон! — повтори той и лицето му светна.
— Ако включат котлона в електрическия контакт, долу електромерът ще почне да се върти!… Разбирате ли? Ние просто можем да проверим на електромерите! Всички възхитено се погледнаха помежду си.
— Отлично! — каза Бебо. — Само как да вземем ключа от кутията с електромерите!
— Това е най-лесна работа! — засмя се Живка. — Ключовете са у мен!
— У тебе?
— Да у мен… Майка ми е домоуправителка, аз я замествам…
— Дай ги веднага!
Живка стана, отвори едно от чекмеджетата на бюфета и извади оттам връзка ключове.
— Ето! — показа тя едно малко, заръждавяло ключе.
Цялата компания излезе едва ли не със затаен дъх на стълбището. Както при всички големи жилищни здания кутията с електромерите се намираше при входа към улицата, почти зад вратите. Понеже беше доста високо, Живка донесе и един стол, после отключи малкото катинарче и широко отвори капака. Пред тях се показаха три редици черни, добре излъскани електромери.