Сърцето на Луцифер

Чайлд Линкълн

Един особено силен порив на вятъра помете гробището, като за миг заглуши гласа на свещеника, който нареждаше:

— О, Боже, предаваме твоята смирена рабиня Марго, наша скъпа сестра, в твоите ръце, като на наш Създател и всемилостив Спасител и те молим да я сложиш от дясната си страна…

Нора се присви срещу острия вятър и придърпа палтото си по-плътно, заслушана в тъжните, успокояващи думи. В този миг й се щеше Бил да е с нея. Странният телефонен разговор с Пендъргаст — а това наистина беше Пендъргаст, нямаше съмнение — я бе

разтърсил. Животът на Бил в опасност? Той се крие? Нима и тя бе застрашена? Всичко изглеждаше толкова невероятно и същевременно — заплашително. Сякаш тъмен облак бе надвиснал над малкия й свят. И все пак доказателството беше право пред очите й. Марго бе мъртва.

Бръмчащ звук прекъсна мрачните й мисли. Машината спускаше ковчега в гроба със скърцане на зъбчати колела и бучене на двигател. Гласът на свещеника се издигна слабо и той направи кръст с вдигната ръка при произнасянето на последните думи от заупокойната служба. Ковчегът се удари глухо и свещеникът направи знак на майката на Марго да хвърли буца пръст. Последваха я още няколко души, замръзналите буци падаха върху лакираното дърво с тревожен, кух звук.

Нора имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне. Приятелството й с Марго, което бе тръгнало така лошо, тъкмо бе започнало да разцъфтява. Нейната смърт представляваше трагедия в истинския смисъл на думата — тази жена бе толкова смела, с такова чувство за правдивост.

Службата свърши и тълпата започна да се оттегля към пътеката, където бяха паркирани колите. Във въздуха се издигаше мразовит полъх. Нора погледна часовника си: десет часа. Трябваше веднага да се връща в музея, да завърши последните приготовления преди откриването.

Когато се обърна и понечи да тръгне, видя един мъж, облечен в черно, да се приближава; след няколко минути беше зад нея. Той изглеждаше съсипан от скръб и тя се запита дали Марго не бе имала и други близки роднини.

— Нора? — долетя ниският глас.

Нора се стресна и спря.

— Не спирайте, моля.

Тя продължи да върви, обхваната от нарастваща тревога.

— Кой сте вие?

— Агент Пендъргаст. Защо излязохте навън, въпреки предупреждението ми?

— Трябва да продължа да живея живота си.

— Няма да можете да го живеете, ако го изгубите.

Тя въздъхна.

— Искам да знам какво се е случило на Бил.

— Той е в безопасност, както ви обясних. Вие сте тази, за която се безпокоя. Представлявате отлична мишена.

— Мишена за какво?

— Не мога да ви кажа това. Но мога да ви уверя, че трябва да предприемете мерки да се защитите. Би трябвало да се страхувате.

— Агент Пендъргаст, аз се страхувам. Телефонното ви обаждане ме уплаши до смърт. Но не можете да очаквате да захвърля всичко. Както вече ви казах, имам откриване, трябва да се приготвя за тази вечер.

Последва рязко, раздразнено издишане.

— Той убива всички около мен. Ще убие и вас. И тогава ще пропуснете не само откриването, но и остатъка

от живота си.

Гласът, далеч от медения провлачен говор, който си спомняше, бе напрегнат и настоятелен.

— Трябва да поема риска. Ще бъда в музея през останалата част от деня, изложбената зала е под строга охрана. А след това вечерта ще съм на тържественото откриване, заобиколена от хиляди хора.

— Строгата охрана не го спря преди.

— Кой е той?

— Както ви споменах, да ви кажа повече означава само да ви изложа на по-голям риск. О, Нора, какво трябва да направя, за да ви предпазя!

Тя залитна, шокирана от отчаянието в гласа му.

— Съжалявам. Вижте, не ми е в природата да бягам и да се крия. Твърде дълго съм работила за това откриване. Хората разчитат на мен. Разбирате ли? Нека утре говорим отново за това. Само не днес.

— Така да бъде. — Непознатият силует се отдалечи — странно колко малко приличаше той на онзи Пендъргаст, когото Нора си спомняше — сля се с групата хора, които крачеха към колите си и след малко вече го нямаше.

45

Д’Агоста спря пред офиса на Хейуърд, почти страхувайки се да почука. Болезненият спомен за първата им среща връхлетя в съзнанието му неканен и той с голямо усилие го прогони. Почука на вратата по-силно, отколкото възнамеряваше.

— Влез! — Самият звук на гласа й накара сърцето му да пропусне един такт. Той си пое дъх, натисна бравата и влезе.

Офисът изглеждаше много по-различно. Бяха изчезнали многобройните купчини листове, творческият безпорядък. Сега той представляваше въплъщение на безмилостна организация — и беше ясно, че Хейуърд работеше, живееше и дишаше за един-единствен случай.

Беше се изправила зад бюрото си — дребната й, стройна фигура изглеждаше още по-привлекателна в елегантния зелен костюм с капитански нашивки на раменете — и го гледаше. Погледът й бе толкова силен, че сякаш го отблъскваше назад. Той отмести очи.

— Седнете. — Гласът беше студено безразличен.

— Виж, Лора, преди да започнем бих искал само да кажа…

— Лейтенант — долетя отсеченият отговор, — извикан сте тук по полицейски задачи и ако се каните да кажете нещо, свързано с личния си живот, недейте — крайно неуместно е.

Д’Агоста я погледна. Не беше честно.

— Лора, моля те…

Лицето й се смекчи, но само за миг и тя заговори тихо.

— Винсънт, не причинявай това нито на мен, нито на себе си. Особено сега. Трябва да ти покажа нещо и ми е много, много трудно.

Това спря Д’Агоста.

— Моля, седни.

— Предпочитам да остана прав.

Последва кратка тишина, в която тя напрегнато се взираше в него. После заговори отново.

— Пендъргаст е жив.

Д’Агоста почувства, че изстива. Не знаеше за какво го бе извикала, дори не се бе осмелил да прави догадки, но това бе последното, което очакваше.