Суперкомандос
Шрифт:
Ортега ме изгледа навъсено.
— Да не би да искаш да те сравнявам с нея?
— Нищо не искам, Кристин. — Свих рамене. — Но, откровено казано, не виждам кой знае каква разлика.
— Продължавай да мислиш така, и никога няма да се промениш.
— Ортега, нищо никога не се променя. — Аз посочих тълпата навън. — Винаги ще има такива
За момент тя ме изгледа спокойно, после кимна сякаш в отговор на някакво взето решение.
— Ти винаги си искал да убиеш Кавахара, нали? Всички глупости, дето ги надрънка, бяха само за да повлечеш и мен.
Аз самият често си задавах този въпрос, но все още не знаех отговора. Пак свих рамене.
— Тя заслужаваше да умре, Кристин. Наистина да умре. Само това знам със сигурност.
Над главата ми се раздаде тихо потропване. Погледнах нагоре и видях как по стъклото избухват прозрачни капки. Започваше да вали.
— Трябва да тръгвам — тихо казах аз. — Когато отново видиш това лице, вече няма да бъде мое, тъй че ако имаш нещо за казване…
Ортега трепна едва доловимо. Изругах се за глупостта и опитах да я хвана за ръката.
— Виж какво, ако от това ще ти е по-лесно, никой не знае. Баутиста сигурно подозира, че между нас е имало нещо, но никой не знае със сигурност.
— Аз знам — рязко каза тя и отдръпна ръка. — Помня.
Въздъхнах.
— Да, и аз също. Струва си да помним, Кристин. Но не го оставяй
Тя примига и изведнъж ме целуна някъде между устата и бузата. Не се опитах да я насоча нито към едното, нито към другото. Завъртях се, преди да видя дали ще има сълзи и тръгнах към вратата в дъното. Докато се изкачвах по стъпалата, хвърлих още един поглед назад. Ортега стоеше, обгърнала раменете си с длани, и гледаше как се отдалечавам. Беше твърде далече, за да видя ясно лицето й в мътната светлина.
За момент нещо ме заболя — нещо тъй дълбоко, че знаех: изтръгна ли го, ще изтръгна и всичко, което ме крепи. Чувството се надигна и плисна като порой зад очите ми, засили се заедно с тропота и звънтенето на дъжда по стъклата.
После го притиснах надолу.
Завъртях се към следващото стъпало, открих някъде в гърдите си горчив смях и го изкашлях. С малко усилие се получи доста добре.
„Да се добера до следващата сцена.“
Горе ме чакаше вратата, а зад нея излъчвателят.
Когато прекрачих прага, аз все още опитвах да се разсмея.
Информация за текста
Richard Morgan
Altered Carbon, 2002
Издание:
Ричард Морган. Суперкомандос
Английска, първо издание
ИК „Бард“, София, 2003
Коректор: Мария Трифонова
ISBN: 954-585-446-4
Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/27268
Последна корекция: 20 март 2013 в 21:22