Светослав Тертер
Шрифт:
— Не ги познавах тия добри хора, нито болярин Дамян, нито слугите ми. А когато се сетих да ги попитам, те бяха отминали напред… но изглеждаше да са търговци.
— Слава богу, слава богу, имал си чест. О, как жаля, че ония разбойници не са ми сега в ръцете, за да ги видя на кол. — каза Смилен. — Сине, Светославе, пак те сърадваме.
— Благодаря, царю.
И Светослав му се поклони.
— Днес е празник за мене, че виждам Светослава гост мой, макар н недоброволен гост… Княже, ти никога, че стъпваш при нас, но ние те обичаме.
— Князът за нас не е чужденец, макар че се държи като чужденец… Ние
— В двореца имат првзо да влизат само ония, които могат да бъдат в нещо полезни със съвета си или със сабята си — каза Светослав.
Смилец се усмихна добродушно:
— Тъй, тъй, князът не обича Царевец, ни почестите му, ни тегобите му. Веселбите му са по-приятни от грижите. Млад човек иска да младува… Ах, да бях на твойте години… Завиждам ти, княже.
— Княже — обърна се царицата, — имаш невяста хубавица.
— Тя е малко хубава, но твърде много добра, твое величество.
— И богата — допълни Смилец. — Хубаво, хубаво. Сбърка само, дето не ни покани на сватбата.
— Аз бях решил да я направя скромна, твое величество. Но благодаря за честта.
— Поздрави от нас Фросина… Тя няма да откаже да й пратим някои дарове?
— Благодаря от моя и от нейна страна за високото ви благоволение.
Светослав целуна пак полата на Смилеца и отстъпи назад, за да си иде.
— Сбогом, драгий княже, пази се. Ние, големите хора, сме окръжени с опасности.
— Това е вярно, царю.
Светослав се поклони и излезе.
Смилец се обърна към жена си засмян:
— Драга Марийо, кой беше по-голям комедиант?
Тя дигна глава и го изгледа учудена.
— Ти видя как се надлъгвахме… Не, тоя лукав куманец ми додява тука… По бих рад да го знам при Чоки, а още по-добре — при дяволите, нежели да се върти в Търново.
Смилец походи малко, па продължи:
— И тоя сръбски отговор, дето не иде! Не знам даже още, пристигнала ли е дъщеря ни?
— И пратихме я при тия трибалски диваци — каза намусено Мария; — продадохме я като говедо.
— Ако тая ни жертва не остане ялова, тронът е спасен, ние сме спасени — каза Смилец. — Но тая сватовщина и така вече ни донесе малко помощ: Чоки, като е чул, че може да срещне тука и сръбска войска, забави вървежа си. Сега се навъртал около Добрич.
— А ако не дойдат сърбите? — попита Мария.
Смилец дигна рамена.
— Защо не поиска от вуйка ми Андроника помощ?
— И патриархът иска това, и някои от болярите, и брат ми Радослав — най-много… Не ща, Марийо, не ща гърците… Ако с тяхната помощ си запазя трона, няма много да харесам и тогава… Примерът на Иван-Асеня II е още пресен в ума ни. Но аз не губя надежда в бога. Народът и той е бодър. Крал Милутин няма да остане глух на зовът ми.
XXVI. Балдювата държава
На север от Преслав, в цветущата долина на Камчия, бяха Балдювите имения.
Те бяха обширни. В техните граници влазяха и три села.
Есента бе пастала.
Дърветата край реката жълтееха. Старата дъбова гора, край която минува пътя от Шумен за Преслав, част от която и днес съществува, глъхнеше вече под есенната си позлата. Дебелите дънери самотно издигаха рунтавите си клонове към небето и в мрачната им самотия вееше униние заедно
Преданието казваше, че тая гора била някога на цар Симеон. В нейната прохладна сянка той пирувал с воеводите и болярите си, когато му омръзвали шумът и тревогите на Преслав. После, от ръце па ръце, в продължение па три века и половина, тя мина във владение на бан Балдя заедно с околните земи. Константин Тихо в първите години на царуването си беше увеличил това имущество с нови земи, в награда за важни Балдюви заслуги.
Зад дъбовата гора бяха чифлишките здания — от дъски и лепен плет. А до тях се издигаше двукатен болярски замък, зидан от камък, с кула на единия край. В това жилище се настаняваше банът, когато навестяваше имуществата си.
Далеко наоколо тях се простираха ниви, ливади, лозя, паши Балдюви. По пашите се мяркаха пъстри овчи стада, чърди от говеда и коне. Годината беше плодородна, житниците пращяха от жито, бъчвите от вино, наляно неотдавна. Купове необелени царевици стоеха под стрехите на чифлика. Гръцки търговци идеха отдалеко да купуват храни, защото в Мала Азия и в Южна Тракия нивята бяха повредени от суша и буболечки.
Освен ратаите, които работеха собствените земи на Балдя и които се подсланяха в поменатите чифлишки здания, бяха под Балдювата власт и жителите на трите села. По тогавашните полуфеодални обичаи тия селяни бяха прикрепени към земята си, без право да я отчуждават или напущат. Те я обработваха за своя сметка, но със задължение част от произведенията си да дават на болярина или вместо това друго веществено даждие и определено число дни в годината да работят на болярина сборно (на тлъка), било в полето му, било в къщата му. Такива зависими селяни се наричаха тогава отроции парици. Както във Византия и Сърбия, и в България съществуваше крепостното състояние. Но то не беше робство: отроците владееха собствена земя, но само се лишаваха от правото да се местят. Подчиненоста им се изразяваше само в ограничение личната свобода и в даждието на господаря. Нито духовният сан, нито военното звание не избавяха селянина от тая зависимост. Крепостният свещеник принадлежеше на болярина, които го хранеше и обличаше. Отроците обаче бяха отегчени от други още тегоби: работеха царските земи, зидаха крепости и отиваха па война. Със зидане крепости бяха натоварени и гражданите от града, дето се издигаха тия постройки.
Само отроците по манастирските имущества бяха освободени от тия тегоби.
Такива села с хората им и земите им тогава се раздаваха от царете на болярите за принесени услуги на държавата. Особено се радваха манастирите на такива великодушни дарявания от благочестивите владетели.
Но отроците в болярските владения въпреки закона бяха повечето пъти зле потискани и грабени от своите самовластни господари. Глухо негодувание царуваше против тия своеволия на силните. Затова и богомилската ерес беше най-разпространена между простия народ, понеже при другото богомилите проповядваха, че човек не е задължен да работи на своя господар, и силно въставаха против ангарията. На това свободолюбиво учение, при толкова други нелепи религиозни доктрини, на богомилството, се дължеше големия му успех и разпространение из всички класове на народа, особено из селянията.