Светослав Тертер
Шрифт:
— Не минуваха ли оттука двама души?
Татарнте му обадиха и посочиха гората, дето бяха влезли нощните скитници. Светослав бързо се запъти към гората.
Последваха го и татарите.
— Нямам нужда от вас, върнете се! — заповеда им той.
Татарите се покориха н се повърнаха в кулата.
— Трябва да се претърси тая гора, преди да идем напред — каза Светослав.
Оръженосците и слугите се пръснаха под тъмния покрив на голите засипани със сняг клони, цапайки из снега, който затрудняваше всяка тяхна стъпка. Светослав и той диреше.
Скоро двамата оръженосци забележиха
— Тука има хора — извикаха те на княза.
— Двама души — допълниха те.
Светослав бързо се затече към показаното място.
— Те са! — извикаха и слугите, като приближаваха от друга страна.
Действително, Светослав се намираше в присъствието па Радоила и Славка.
Славка го позна.
— Скоро! Умира! — извика тя уплашено.
Радоил лежеше на снега. Около му се чернееше кръв.
— Княже, ти ли си? — изпъшка той страдалчески.
— Де си ударен? — попита Светослав.
— В хълбока — простена разбойникът.
— Стрелата извадихме — каза плачуща Славка.
Светослав се обърна към своите хора:
— Вие петима ще носите Радоила до къщи; ти, Славке, ела с мене.
Князовите хора понесоха тогава воеводата на ръцете си и излязоха из гората.
Светослав държеше Славка за ръка.
И всичките полека се запътиха през снежното Марно поле за столицата.
Снегът пак заваля още по-силно.
Донесоха Радоила у Светославови и го туриха на легло в стаичката, дето и друг път бе се крил.
Раната излезе не опасна: кръвоизлиянието бе причина да падне в изнемощение воеводата. Изкусният в лекуване Радоилов другар, Страхил, обяви, че Радоил ще се вдигне на крака след една неделя.
Славка бе повърната в палата благополучно на другия ден вечерта. Но Светослав не й допусна вече нито баща й да я види, нито Радоил…
Той с радост виждаше, че ранения бързо оздравя и се съвзима.
На осмият ден вече Радоил стана. Силната му природа бързо преодоля над болестта.
Още три дни — и Радоил обходи момчетата си, облечен като кумански търговец.
Остаяха още пет дена до уречения ден, в който щеше да бъде нападнат Царевец.
XXVII. Съдбоносният ден
Дружината Радоилова нищо не знаеше за плана. Станко и Иван бяха посветени в тайната. Но хитрите бездомници подушваха по инстинкт и по богатите платки, които им се даваха, че ги готвят не за гърците, а за тука…
Беше решено истината да им се обяви само вечерта, когато щяха да потеглят за Царевец.
И Светослав трепереше да не би измяна или непредпазливост, или прост случай да открият работата на последния час и ханът да смаже с най-жестоки мерки бунта преди избухването му. В такъв случай отмъщението на хана щеше да бъде ужасно.
Настана орисния ден.
Него ден, както знаем, Чоки даваше в палата угощение по случай обрязването на сина му, роден от наложница.
Планът беше тоя. Четирийсет души Радоилови момчета да запазят на известно разстояние четирите вратни на крепостта, за да попречат на ония, които биха избягали от Царевец. Двайсет Радоилови момчета да се прехвърлят тихо през стената му, чрез помощта
Тоя план беше извънредно мъчен и премеждлив, но той беше единствения възможен.
Вечерта манастирът „Св. Троица“ захвана да се пълни с опълченци. Пред вратнята стоеше стража. Всеки казваше: „С нами бог“, влазяше и тихо отиваше навътре в килиите, за да се сгреят на огнищата. В други килии се раздаваше оръжие. Игуменът, отец Ангеларий, ободряваше юнаците, гълчеше им весело и ги благославяше; други отиваха право в църквата да запалят свещ м да се прекръстят.
Дойде по-късно и Радоиловата чета. Всички бързо вечеряха на крака. Калугерите ги почерпиха с по чашка ракия. Всичко това ставаше без шум. Сотниците и десетниците бдяха за дисциплината. Воеводата на опълченците беше Иванко, храбър и решителен мъж, бивши пълководец на Ивайла; на Радоиловата дружина (понеже главните началници бяха в Търново) водач беше Станко. Те очакваха с нетърпение часът, когато трябва да поведат ратниците за Търново.
Иванко щеше да поведе своите към домът на бана, а Станко четата си у Годеславови.
Княза беше поканен на угощението в двореца. Той там щеше да действува.
Най-после дойде очаквания човек с известието, че трябва да тръгнат.
Дадоха пак по чаша вино всекиму. Игуменът ги благослови и пожела победа над Христовия враг и ратниците тихо излязоха в нощта, в два отделни отреди.
Ангеларий сам дойде с опълченците.
XXVIII. Отец Никанор
В това време в една килия на митрополията, при една маса, седеше млад, бледолик, рус, с рядка брадица монах и пишеше на празния преден лист на един часослов. Дебела восъчна свещ трепливо осветляваше болезненото лице на монаха и пожълтелия пергаментов лист.
Тоя калугер беше патриаршеския логотет, отец Никанор, преместил се заедно с Иоакима тука.
Пачето перо скърбуцаше по пергамента, който се покриваше със ситни редове, а погледът Никаноров светеше от вдъхновен огън.
Най-после той остави перото и взе да чете с глас онова, което беше написал. А това беше летописна история на събитията в Търново, на които той сам беше свидетел.
И той четеше с глух, напевателен глас:
„И е 1280 лето от рождението на господа нашего Исуса Христа, цар Иван-Асен, недостоен син на благоверний цар Михаила и внук на приснопаметний и великий цар Ивана Асеня, избягна из преславпий град Търново поради народна ненавист и отиде при гърци с царското съкровище.“
— Анатема!
„И след него, понеже нямаше цар, болярите избраха за цар достойнаго и великаго болярина Георгя Тертера, от род кумански. И той мирно царуваше. Но по попущение божие, налетя с безчислено войнство нечестивци татарин Ногай, та оплени царството п много кръв християнска проля неговата десница… И много зло сториха агарянци.“