Тай-пан

Клавел Джеймс

— По-добре да не е, сър — каза Тилмън. — Бъдещето на търговията ни с Китай сега е тук — за зло или добро.

Брок го изгледа отвисоко.

— Хонконг няма бъдеще. Туй, което ви трябва, са отворените китайски пристанища на континента, и ти го знаеш, пусто да остане!

— Пристанището тук е най-доброто в тези води — рече Купър. — Има достатъчно място да ремонтираме и почистваме корабите си. Достатъчно място за домовете и складовете ни. И най-важното — никакво китайско вмешателство.

— Една колония трябва да има орна земя и селяни, които да я работят, мистър Купър. И изгода — добави

нетърпеливо Брок. — Обиколих навсякъде, както и ти. Нищо няма да се хване тук. Няма ниви, — няма потоци, няма пасища. Тъй че няма да има нито месо, нито картофи. Всичкото, дето ще ни трябва, ще идва по море. Помисли колко ще струва. Даже риболовът е скапан. И кой ще плаща за издръжката на Хонконг, а? Ние и нашият занаят, пусто да остане!

— О, значи такава колония ви се ще, мистър Брок? — запита Купър.

— Мислех, че Британската империя — той бързо плю по посока на вятъра — си има доста такива колонии.

Ръката на Брок се стрелна към ножа.

— Плюеш да си прочистиш гърлото или на Британската империя?

Тайлър Брок наближаваше петдесетте. Беше едър едноок мъж, твърд и неизменен като железарията, която на младини бе принуден да предлага от врата на врата в Ливърпул, и силен и опасен като въоръжените търговски кораби, където бе намерил убежище, за да стигне до „Брок и синове“ — компанията, която оглавяваше. Облеклото му бе богато, а ножът, втъкнат в колана — инкрустиран със скъпоценни камъни. Брадата му побеляваше, както впрочем и косата му.

— Студеничко е днес, мистър Брок — каза бързо Тилмън, вътрешно ядосан от невъздържания език на младия си съдружник. С Брок човек не биваше да си играе, а те все още не можеха да си позволят открита вражда с него. — Ветрецът хапе, а, Джеф?

Купър бързо кимна, без да сваля поглед от Брок. Той нямаше нож, но в джоба му кротуваше един малък „дилинджър“. Висок бе колкото Брок, но беше по-лек и не се страхуваше.

— Ще ти дам един съвет, мистър Купър — каза Брок. — Ти по-добре недей плю, като споменаваш Британската империя, че някой, току-виж, те разбрал погрешно.

— Благодаря, мистър Брок. Ще го запомня — отвърна Купър небрежно. — И аз ще ви дам един съвет: не е хубаво да се ругае във вторник.

Брок потисна гнева си. Един ден щеше да види сметката на „Купър — Тилмън“ и тяхната компания — най-голямата сред американските компании в Китай. Но сега се нуждаеше от съюзничество с тях — срещу Дърк и Роб Струан. Брок проклинаше съдбата. „Джос“ бе направил от „Струан и компания“ най-голямото предприятие в Азия.

Беше толкова богато и влиятелно, че останалите търговци в Китай благоговейно, но и със завист го бяха нарекли „Ноубъл хаус“ Господарският дом. Господарски, защото бе пръв по богатство, по големина, по майсторство в занаята, по броя на клиперите, но главно, защото Дърк Струан беше тай-пан — най-големият от всички тай-пани в Азия. И пак „джос“ бе лишил Брок от едното му око преди седемнадесет години — точно в годината, в която Струан бе положил основите на империята си.

Случи се недалеч от остров Чъшан, който се намира точно на юг от огромното пристанище Шанхай, близо до устието на могъщата река Яндзъ. Брок се бе промъкнал през мусоните с огромен товар опиум. Дърк Струан, който също караше опиум, бе изостанал с няколко дни.

Брок пръв бе стигнал в Чъшан, бе пласирал товара и бе готов да потегли обратно, като с радост си мислеше, че сега Струан ще трябва да продължи на север, да пробва нови места, да поема нови рискове. Брок бързаше на юг към къщи — към Макао — със сандъци, натъпкани със сребърни слитъци, а бурните ветрове — зад гърба му. Тогава откъм Китайските морета внезапно го бе връхлетяла силна буря. Китайците наричаха тези бури тай-фунг — господарите ветрове. Търговците им викаха тайфуни. Те бяха живият ужас.

Тайфунът бе сплескал безмилостно кораба на Брок, а самият той се оказа приклещен от падащите мачти и спардека. Един разсечен фал, понесен от ветровете, го беше ударил, докато лежеше безпомощен. Хората му го бяха освободили, но едно откъснато въже със скоба на края вече бе избило лявото му око. Корабът бе силно наклонен на една страна и той им помогна да отсекат такелажа и спардека, които отплаваха в морето, и по някакво чудо корабът се изправи. Едва тогава изля бренди в кървящата кухина. Още помнеше болката.

И сега той си спомни как се появи в пристанището дълго след като го бяха обявили за изчезнал: хубавият му тримачтов клипер представляваше една развалина, шевовете целите бяха в пробойни. Бе останал без мачти, без такелаж, без мачтите, топовете и барута за тях, бе събрал екипаж, заплатил загубите и закупил товар опиум, цялата печалба от курса се бе стопила.

Струан се бе оказал сред същия тайфун в една гемия — корабче с китайски корпус, но с английски такелаж — която се използваше за контрабанда по крайбрежието при хубаво време. Но Струан бе незасегнат от бурята и елегантен и неуязвим, както винаги, чакаше на дока да поздрави Брок: особените му зелени очи гледаха подигравателно.

Дърк и проклетият му късмет, помисли си Брок. „Джос“, който бе позволил на Дърк на превърне оная воняща гемия във флот клипери и стотици гемии, в складове и слитъци сребро в изобилие. В богопротивния „Ноубъл хаус“. Съдбата бе изтикала „Брок и синове“ на позорното второ място. Второ. И освен това, помисли си той, късметът му бе помогнал да се сдуши с нашия непоносим бъзлив пълномощник, почитаемия богоненавистен Лонгстаф, през всичките тези години. И сега пак заедно ни продадоха.

— Гръм да го удари тоя Хонконг! И Струан заедно с него!

— Ако не беше планът на Струан, нямаше да спечелите войната толкова лесно — каза Купър.

Войната бе започнала преди две години в Кантон, когато китайският император, твърдо решен да прогони европейците, се бе опитал да прекрати контрабандата на опиум, която бе основното в британската търговия. Вицекралят Линг бе обкръжил чуждестранното селище в Кантон с войниците си и искаше да му се предадат всичките сандъци с опиум в Азия като откуп за живота на беззащитните английски търговци. Накрая бяха предадени и унищожени двадесет хиляди сандъка с опиум и на англичаните бе разрешено да се оттеглят на Макао. Но британците не можеха да преглътнат леко каквото и да било вмешателство в търговията им или пък заплахи към сънародниците им. Преди шест месеца британските експедиционни сили бяха пристигнали в Ориента и официално бяха поставени под юрисдикцията на флотския кралски интендант Лонгстаф.