Тайфуни с нежни имена

Райнов Богомил Николаев

Онзи излиза и малко по-късно моторът забучава на първа, обаче аз не усещам вече и помен от ловен копнеж. Усещам отегчение. Шест месеца време са били предостатъчни, за да разбера, че целият бит на Горанов-Ганев е педантично съобразен с изискванията за сигурност. И че аз мога да надзъртам още шест месеца или шест години през процепа на завесата, без да открия нищо интересно. И дори да се помъкна подир шевролета и да се подложа на глупав риск, пак няма да открия нищо интересно. Защото интересното, ако изобщо

съществува, е грижливо прикрито тъкмо с оглед на любопитни типове като мене.

Едничкият изход е да се наруши равният ход на този педантично организиран бит. Да се изтръгне тоя човек с недоверчив поглед от обичайното делнично разписание. Да бъде изненадан, обезпокоен, изплашен, та ако щете и с цената на внезапен пожар.

Пожарът, естествено, не върши работа. Обаче има и най-различни други средства. И още преди два дни аз съм предложил едно от тия средства на вниманието на Центъра посредством късо послание, оставено в тайника-волво. И сега не ми остава нищо друго, освен да чакам резултата.

Но пожарът не върши работа. Той винаги привлича зрители. Струпва се навалица. Промъкват се и застават в първия ред любопитни същества, като Флора и Розмари. Изобщо конспирацията отстъпва място на цирка.

В тая минута долу се чува отчетлив тропот на дамски токове. Съквартирантката се е завърнала от обиколката на кварталните магазини. Токовете затракват по стълбата. Изтягам се върху леглото тъкмо навреме, за да изиграя малката сценка, която може да бъде представена под название „Мирен сън“.

— Пиер, спите ли?

— Мисля, че спях… преди вие да влезете — промърморвам недоволно.

— И се готвите да продължите, след като изляза?

— Вероятно.

— И фактът, че довечера имаме гости, ни най-малко не ви смущава…

— Пак ли? — простенвам мъченически.

— Нима близката среща с Флора не ви радва?

— Нямам нужда от три жени. Една ми стига.

— А, те са на път да станат три? Това е ново.

— Само защото Флора се равнява на две.

— Оставете вашите гимназистки шеги и елате да ми помогнете, моля ви.

— Какво? Още една зелена маса ли ще купуваме?

— Известно ви е, че сандвичите не могат да се приготвят за пет минути…

Въздъхвам страдалчески и ставам. Не знам кой е измислил тази тъпа формула — светските удоволствия да се предхождат от кухненски страдания.

Точно в уречения час на вратата се позвънява и това е, естествено, Ралф Бентън, акуратен и точен, както винаги. Той поднася на Розмари букет огненочервени лалета, а на мене — бледата си сънлива усмивка, и тръгва да се разхожда из хола, за да не мачка костюма си с преждевременно сядане в креслото. Костюмът е светлосив и заедно със снежнобялата риза чудесно подхожда на матовото лице и гъстите черни коси, една подробност, вероятно добре известна на юрисконсулта.

Че

американецът обича да се конти, в това няма нищо странно. Ала човек се конти винаги за някого или за някоя, а Бентън, доколкото съм забелязал, няма особена склонност към самките. И това вече е странно. Освен ако допуснем, че има склонност към самците, което пък би било прекалено вулгарно като предположение.

Розмари е излязла, за да донесе още нещо от кухнята, така че Ралф е принуден по необходимост да започне чисто мъжки разговор. А за какво друго може да се отнася един мъжки разговор освен за пари и сделки.

— Е, Пиер, надявам се, че имате основание да бъдете доволен. Цените на хранителните стоки растат…

— Вярно е — кимам. — Но не виждам защо трябва да съм доволен.

— Тъй ли? Значи не се радвате, че ще продавате по-скъпо?

— Съвсем не. Понеже ще трябва и да купувам по-скъпо.

— Обаче вие вероятно имате запаси…

— Боя се, че ме бъркате с някой друг, Ралф. Аз съм от тия парии на професията — които купуват днеска, за да продадат утре. И ако не продадат утре, няма да могат да купят други ден…

Той навярно се готви да отвърне, че скромнича или нещо друго от тоя род, ала на вратата отново се позвънява и аз съм принуден да изляза, за да посрещна Флора. Жена и половина. Светъл костюм в шотландски карета и бяла дантелена блуза, набъбнала от плът.

— Вие сте самата пролет, Флора…

— Опитвам се да оправдая името си, момчето ми — отвръща скромно тя.

И като ме потупва майчински по бузата, добавя:

— Гледайте ме, гледайте… Додето не се е появила Розмари да ви изтегли ушите.

При което, както и следва да се очаква, Розмари наистина цъфва, за да възкликне „ах, най-сетне, скъпа“, а Флора отвръща „радвам се да ви видя, мила“, а Розмари допълва „костюмчето ви стои наистина чудесно“ — сякаш за да подчертае с това умалително, че в костюмчето спокойно могат да се съберат четирима души за каре белот, а Флора на свой ред забелязва „тази дълга рокля наистина ви прави по-висока“ и прочее змийски любезности, прекалено добре познати като репертоар, за да е необходимо да ги изреждам.

Прекалено познат е и ходът на играта, към която тутакси пристъпваме. Имам предвид, че що се отнася до мене, аз, както обикновено, губя. Губя дребни суми, но последователно и неотменно, тъй че даже Флора не успява да ме измъкне от батака.

— Разчитайте на мене, мойто момче, аз ще ви спася — оповестява тя, като настанява насреща непроницаемото си лице на жена вамп и вдига войнствено нагоре огромния си бюст.

— Съмнявам се — промърморвам скептично.

— Само не се съмнявайте! Когато отивате при лекар и при жена, трябва да отхвърлите всяко съмнение, иначе номерът няма да стане.