Тайфуни с нежни имена
Шрифт:
— Бих предложил да ви откарам с колата до центъра — промърморва Брунер, когато наново сме се озовали на отсрещния бряг. — Но Берн е малък град и по-добре ще е да не ни виждат заедно.
— Съвършено вярно — кимам. — Ще взема асансьора.
— Асансьора? Не е ли той пълен с неприятни спомени?
— Ако е пълен само със спомени, това не е опасно — отвръщам.
И ние се разделяме.
И тъй, ядката е вече извадена, макар и парче по парче — мисля си, додето старото подемно съоръжение ме възнася към горния град. — Историята е сглобена отзад напред и отпред назад, изобщо по тоя малко хаотичен
Обаче всичко това е само история. История съвсем не без значение за разбиране отделни особености на сегашната ситуация и все пак история. Гибелта на Ганев слага точка на собствените му грижи, но не и на моите. Защото ако историята е сглобена, то досието все още е разкъсано на три части. И само едната от тях е в ръцете ми, или по-точно под един от краката.
Излизам от асансьора. Площадчето пред църквата е пусто. Поемам по първата пресечка, озовавам се на главната улица и десет минути по-късно вече съм до колата на Беренплац. Едва сега, когато тръбният глас на немеца е престанал да бучи в ушите ми и мислите ми са се уталожили, усещам, че черепната ми кутия е доста натъртена и доста ме наболява. Време е най-сетне да се прибера в тихия дом сред оня тих квартал и да потъна в тих отморяващ сън.
Поемам край парламента по посока на моста. Светещият циферблат на волвото ме осведомява, че е само десет и половина, ала улиците са отдавна пусти, сякаш е дълбока нощ. Влизам в Кирхенфелдбрюке и улавям зад себе си някакъв блясък на фар, ала това е вероятно фар на мотоциклет, завил встрани, защото зад гърба ми няма кола.
Когато разбирам, че съм сгрешил, вече съм на средата на дългия мост. Две циментови червено-бели пирамиди, от рода на тия, които се поставят при поправка на шосетата, препречват пътя ми. Платното обаче не е в поправка и пирамидите вероятно са току-що сложени и светването на оня фар е било именно сигнал, за да бъдат сложени, и изобщо наврял съм се в грижливо приготвения капан и точно според предвижданията на противника.
Предвижданията, разбира се, не са резултат на бог знае каква проницателност. Кирхенфелдбрюке е единственият мост, по който може да се влезе в Тунщрасе без далечни отклонения и аз, също като всички останали жители на Остринг, неизменно се прибирам по тоя мост, така че съвсем логично е било, вместо да ме гонят и дебнат насам-натам из града, да се притаят тук и просто да чакат. По-важното е защо съм им потрябвал. Само че моментът съвсем не е подходящ за размисли.
Спирам по необходимост колата и тутакси се готвя да дам стремително на заден ход, когато двама души изтъркулват зад волвото две добавъчни пирамиди. Няма мърдане. Между другото и защото тия двамата държат пистолети. И мостът е достатъчно добре осветен, за да забележа ясно, че цевите са вдянати в заглушители. А когато един пистолет носи заглушител, вероятността да бъде пуснат в ход при първа необходимост значително нараства.
Между двете платна на моста се разтяга висока желязна бариера, тъй че всеки опит за маневриране е изключен. Няма мърдане. Още повече, че в същия този миг, прескочили изневиделица бариерата, на два метра пред колата застават още двама души. Също с пистолети. И също с подозрително удължени цеви.
Трябва да призная, че са избрали наистина най-удобното място,
Двамата, изправени пред фаровете на колата, са ми добре познати от скорошната среща в един асансьор. И този отдясно, в шоколадения си костюм на светли райета, който вече е имал време да се изтупа от праха, в същия момент ми прави небрежен знак с пистолета: „Слизай!“
Да не се подчиня би значело все едно да ми стреля през джама. Отварям покорно вратата и давам вид, че се готвя да изляза. Ала вместо да изляза, само с бърз жест подхвърлям една от сините капсулки, които нося за всеки случай в джоба си. И без да протакам, повтарям жеста, но този път в обратна посока, към задницата на колата.
Не очаквайте гръм и трясък. Само две ослепителни кълба от пламъци, които се извиват като огнен вихър и тутакси угасват. Заедно с тях обаче угасват и непознатите типове.
Няма време за губене. Такава адска светлинна експлозия по средата на главния мост не може да остане незабелязана дори в един заспал град и дори този град да е Берн в най-късните нощни часове, и по-точно в десет и половина вечерта. Изскачам от колата, измествам светкавично едната пирамида, а сетне и втората, едното тяло, а сетне и второто, сядам обратно зад волана и потеглям с пълна газ. Едва съм поел по Тунщрасе и зад гърба ми се разнася воят на полицейска сирена. Не е чудно подобен вой да се появи и насреща ми. Затуй свивам в първата глуха пресечка и се отправям с досадни, ала своевременни обходни маневри към спокойния си дом.
Един спокоен дом наистина. И един съвсем спокоен град. Но чието спокойствие почва да става зловещо.
ОСМА ГЛАВА
— Изглежда, беседата с Флора е била доста разпалена — подхвърля Розмари, като забелязва леките промени, настъпили във физиономията ми.
— Грешите — отвръщам. — Това не са любовни контузии.
Отпускам се в любимото си кресло и въздъхвам мечтателно:
— Как бих искал, скъпа приятелко, да мога истински да разчитам на вас.
— Мисля, че можете да разчитате напълно.
— Дори дотам, че да се надявам на чаша кафе?
— Негодник — промърморва Розмари, но все пак става неохотно. — Щом жадувате за една безсънна нощ…
Ала да я изпратя в кухнята, това означава да получа само краткотрайна отсрочка. И малко по-късно заедно с кафето тя ми сервира и следващия си въпрос:
— Сега най-сетне ще ми кажете ли какво ви е сполетяло?
— Нападение — заявявам лаконично, като отпивам глътка животворна течност.
— От страна на кого?
— Нямам понятие — отвръщам почти искрено и паля цигара.
— И с каква цел?
— Мисля, че целта личи достатъчно от последствията.
— Смятате, че са искали да ви пребият?
— Вероятно.
— А може би и да ви ограбят?
— Едното върви с другото. Особено ако са си втълпили, че джобовете ми са пълни с брилянти.
— Значи допускате, че нападението е било свързано с тия неща тук наоколо?
— А с какво друго? Все пак ние сме в Берн, а не в Чикаго.