Тайфуни с нежни имена
Шрифт:
— Вие така ме разнежихте, Бентън, че съм готов да отстъпя. Добре: дайте ми негативите в качеството на малко капаро и да смятаме, че сме се разбрали.
— Аз не работя с капаро — поклаща глава американецът. — Ще получите копията точно в мига, когато и аз получа брилянтите.
Той отново ме поглежда, ала този път погледът му е добил обичайната си сънливост:
— И все пак в сделката има едно капаро. Само че от ваша страна. И това сте вие. Не си въобразявайте, че имате дори и най-малкия шанс да офейкате. Нито да вършите някакви лудории. От тази вечер вие сте под карантина,
Не правя глупашки опит да се оглеждам. Нямам основание да се съмнявам в думите му и мога да бъда почти уверен, че нейде в съседство верният Тим или някой от този род се е притаил с пистолета си, предвидливо съоръжен със заглушител, или стиска някой от тия ножове, които напоследък тъй често се забиват в гърбовете на съседите ми.
— Ваша работа, Бентън — произнасям примирено. — Само че, мисля, вече ви казах: за да сложим ръка на брилянтите, трябва да стигнем до скривалището. А за да стигна по-бързо до скривалището, ще ви моля да не ми се пречкате. Упражнявайте карантината си, но не ми се пречкайте и не ме въвличайте в боксови мачове. Не мога да искам от вас да изоставите тия старомодни методи, те са станали ваша втора природа, обаче, моля ви, не ме обременявайте с тях поне следните няколко дни.
— Аз съм мек човек, както знаете — признава Ралф неохотно, сякаш е принуден да разкрие ахилесовата си пета. — И не държа да ви развалям физиономията. Но това зависи и от вас. Придържайте се към правилника и никой няма да ви се пречка.
Той натиска копчето на кварцовия си часовник и забелязва:
— Развалихте ми вечерта с тия ваши пазарлъци. А можехме да направим едно предпразнично каре с онези две пепелянки.
— О, „пепелянки“!… Вие сте прекалено жесток спрямо тия две безпомощни жени.
— Имате пълно основание да ги щадите — съгласява се американецът. — Ако не бяха те, да ми отвлекат вниманието с дивотиите си, вие отдавна вече щяхте да фигурирате в графата на покойниците.
— Не се притеснявайте — отвръщам, като ставам. — Има време за всичко. За всичко и за всички.
И ние бавно потегляме назад към тихия и мирен квартал, където в тоя момент може би две жени сънуват прекрасни и страшни сънища, изпълнени с мрачни кошмари и сияйни брилянти.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Розмари не спи. Тя седи на дивана на обичайното си място и в обичайната си поза, кръстосала разголени крака и обърнала лице с напрегнат израз към вратата, дето в тоя миг се появявам.
— О, Пиер! Как ме изплашихте.
— Не ме ли очаквахте?
— Цяла вечер това правя: очаквам ви. И си ям нервите. Помислих, че пак са ви нападнали… че може би даже няма никога да ви видя.
Петте или шестте недопушени цигари в пепелника потвърждават думите й. Обикновено такава е нейната порция за целия ден.
— Излишно се безпокоите, мила. Покушения не стават всяка вечер. Даже и в нашия мирен Берн.
— Вие сте едничкият човек, на когото мога да се осланям, Пиер! Дори тази Виолета се оказа една малка неблагодарница…
Вдигам предупредително ръка, за да я приканя да смени плочата, и забелязвам
— А вашите приятели импресионистите? Портретуването на мига или как беше там? Изобщо неуловимото и вечно променливото…
— Напоследък промените са предостатъчни и тук, около нас — отвръща жената. — За жалост всички до една не твърде приятни.
— Вината е наша: не знаем да се радваме на живота — произнасям дълбокомислено. — Какво ще кажете за една разходка тия дни до Женева?
Тя ме поглежда изненадано, дешифрира настойчивия ми поглед и отвръща:
— Защо не! Тъкмо ще видя татко.
„Татко Грабер“, поправям я наум, но премълчавам и поемам към кухнята. Розмари обаче ме сподиря и понеже усещам, че ще се пръсне от желание да мн каже нещо, подминавам кухнята и излизам в градината през черния вход.
— Защо тази вечер се държите като смахнат? — пита тя, като снишава глас, респектирана от затворническия ми жест. — И какви са тия странни мимики? Нима мислите, че ни подслушват?
— Сигурен съм.
— И откога?
— Вероятно от смъртта на Пенев. Оттогава нещата твърде много се сгъстиха.
— А какво е това пътуване до Женева?
— Не мога да ви кажа нищо, преди да се изясни едно друго обстоятелство.
— Ще ме карате пак да си ям нервите…
— Защо ще си ядете нервите? Дайте по-добре да хапнем пържени яйца с шунка.
Пътуването се осъществява чак в сряда заранта, тъй като едва вторник вечер намирам лаконичното указание на Борислав в тайника-волво и трябва да предприема отегчителни двучасови маневри, додето се отърва от поредния си брояч. Бентън е изпълнил обещанието: никой не ме закача, ала за сметка на туй неотстъпно съм броен. Тъй че отскубвам се от наблюдението само за няколко минути, а сетне отново и съзнателно се напъхвам в полезрението на брояча, за да не предизвиквам излишни съмнения.
Сряда според поверието също е лош ден, понеже е точно средата на седмицата. Само че ако се вярва на поверието, понеделник е още по-лош, без да говорим за вторник, чието мрачно реноме не се нуждае от коментарии, както и за четвъртък, а най-вече за черния петък, тъй че трябва да стигнем до събота и неделя, които пък са почивни дни.
Примирявам се прочее с нерадостната прогноза за срядата и предлагам на Розмари да вземем нейната кола. Този червен Фолксваген е наистина доста фрапантен, обаче тъкмо това най-добре ще покаже на преследвачите добрите ми намерения. Да се надяваш, че с такава алена кола ще се стопиш в движението, е все едно, като да разчиташ, че можеш да скриеш камила сред стадо гъски.
— Вашето волво повредено ли е? — осведомява се жената, додето забърсвам предното стъкло на фолксвагена.
— Съвсем не. Боя се дори, че е снабдено в мое отсъствие и с някоя добавъчна част.
— А какви са гаранциите, че и аз не съм обект на подобно внимание?
— Гаранции няма. Но имам чувството, че напоследък някои хора са загубили интерес към вас, мила. А дори, боя се, и към Флора.
— Включително и вие? — възклицава тя с присторено учудване.
— Знаете добре, че моят интерес винаги е бил насочен към един-единствен обект. Аз не съм импресионист.