Текила и синьо дайкири
Шрифт:
— Носих го на бала на „Вискаянс Клуб“. Не помниш ли? — Гласът й беше стоманен.
— Не си бърчи челото, Вики — предупреди я Лекси. — Бръчките ще се стегнат като бетон.
— Колко карбохидрати имат според теб? — чудеше се Рекси, като гледаше пръчките с розмарин, сякаш са смъртоносни копия.
— Е, дами — усмихна се Джуниър като любезен домакин, — с какво се занимавате?
— Мозъчни хирурзи са — сухо отвърна Виктория.
— Ние сме мо-де-ли — отвърна Лекси. — Мо-де-ли. Не си ли личи?
— Сладурчето тук е наш адвокат — Рекси посочи с пръчката към Стив.
— Празнуваме — отвърна Стив. — Лекси
— Вагистат — извикаха в един глас двете.
Лекси погледна Джуниър право в очите, сякаш гледаше в обектива на камерата:
— Страдате ли от вагинален сърбеж, парене или възпаление?
— С гъсто миризливо течение? — пригласяше й Рекси.
— Може да имате възпаление! — заяви Лекси весело, сякаш поздравяваше приятелка, че е спечелила от лотарията. — Така че, ако не искате гъбички между нас…
И двете запяха в един глас:
„Вагистат“ ще ви спаси,
чакат ви щастливи дни.
Тубичка купи, втората е без пари.
И ще пишкаш, без да те боли.
— Казват такива неща по телевизията? — попита Джуниър.
— Кабелната — обясни Стив. — „Спайс Ченъл“.
Сервитьорът се приближи и каза:
— Ако сте готови да поръчате, мога да ви препоръчам патица на скара.
— Я, заеби — отвърна Лекси, — аз съм вегетарианка.
Довършиха втората бутилка шампанско и цяла армия наемна ръка раздигаше празните плата с опоскани скариди, пълни с юка, риба меч на тиган, орехов скат на тиган и салата от палмови връхчета — единственото препитание на близначките, които си я поделиха, за да запазят петдесетте килограма, разпределени върху тънките им като на жерав скелети.
Стив цяла вечер преценяваше езика на тялото на Виктория и Джуниър, но какво би могъл да каже? Беше нарушил хода на процеса с нахълтването си. Може би трябваше да се дегизира и да седне на бара. Тогава щеше наистина да ги наблюдава, да долавя вибрациите им, без да го забележат. В следващия миг си помисли дали не губи разсъдъка си.
Хей, спокойно. Вик много ме обича. Просто минаваме през труден период.
Стив слушаше как Джуниър забавлява масата с разказите си как се гмуркал в Кабо Сан Лукас — спуснал се на сто и двайсет метра, но излязъл едва трети на състезанието — и как счупил рекорда с една гигантска риба меч на островите Кайкос, но я пуснал обратно, вместо да я опече и да нахрани петдесет души. Всъщност пичът изглеждаше свестен. Не си играеха на настъпванка с Виктория под масата и засега не беше промушил никого с ножа си за масло.
Права ли беше Виктория?
Издъних ли се, като се опитах да лепна две престъпления на Джуниър? Убийството на Бен Стъбс и съблазняването на моята жена — последното се смята за истинско углавно престъпление?
Когато сервитьорът запали фламбето на крема брюле, който Джуниър си беше поръчал, Стив каза:
— Това ми напомня за нещо, Вик. Сетих се за делото за пламналото тупе.
— „Кафе Жаке“ в Лодърдейл. — Тя се извърна към Джуниър. — Тупето на клиента ни се подпалило от патицата фламбе.
— Уау! — възкликна Джуниър.
— Само гордостта му пострадала — добави тя. — Годеницата му не знаела, че е плешив, и Стив ги осъди заради срама, който са му причинили.
—
Друг сервитьор донесе мелба от тропически сладолед. Гуава, манго, папая. Стив се впусна в разкази за правни ресторантски казуси, включително клеветническа рецензия, в която ястие се наричало „говеждо ала чума“, строшен стол, който причинил телесни наранявания на сто и четирийсет килограмов клиент, и немарлив готвач в суши бар, който сервирал част от пръста си с калифорнийско руло.
Джуниър се смееше, показвайки добронамерените си трапчинки и резката на брадичката. Разговорът се обърна към правната система, Стив нарече адвокатите „последната надежда на обикновения човек в борбата му с мегакорпорации, некадърни доктори и застрахователни компании“.
Продължиха така известно време, Лекси и Рекси си разделиха една плодова салата за десерт, като белеха люспата на гроздето, за да пестят калории. Стив се пенявеше, че застрахователните компании били банда рекетьори и шефовете им били изчадия на сатаната, които отказвали да покриват щетите на честните притежатели на полици, и когато нямало как да минат гратис, играели нечестно срещу наистина пострадалите, докато крякали колко скъпо излизало филето миньон в ресторанта и циврели за симулантите, и недоволните, които подавали искове, защото краката им били премазани от десеттонна преса.
— Прав си за застрахователните компании — съгласи се Джуниър. — Няма да повярваш през какви мъки ни накараха да минем заради Океания.
— Мога да си представя — каза Виктория. — Застраховка за колко? За сто милиона ли?
— Триста милиона — отвърна Джуниър.
Стив подсвирна тихо с уста.
От отсрещната страна на масата Лекси и Рекси изглеждаха отегчени от разговора за възрастни. Щипеха се по ръцете, за да проверят съдържанието на подкожни мазнини. Щяха да открият повече, ако стиснеха пръчици за хранене.
— И на коя компания се спряхте? — попита Стив.
Джуниър поглади брадичката си, Стив се почуди дали в малката вдлъбнатинка не се завира храна понякога.
— Чужд консорциум — отвърна Джуниър след кратка пауза.
— „Лойдс“ в Лондон?
Още една пауза, още едно поглаждане на брадичката.
— Не, един тръст на Бермудите.
— Съдихме една компания на Бермудите — каза Виктория. — Как се казваше?
— „Питс Рей Риск Мениджмънт“ — отвърна Стив, без да сваля поглед от Джуниър. — Бяха поели застраховката на един строителен проект в Сарасота, който не можа да отговори на законодателните изисквания.
Стив замълча. Очакваше Джуниър да каже „Да, същата компания“ или „Не, използвахме «Хамилтън Лайъбилити Лимитид»“. Или нещо от сорта.
— Сега като се замисля, май се отказахме от компанията на Бермудите — отвърна Джуниър. — Застраховахме се в тихоокеанска компания.
— Вероятно в сингапурската „Транс Глобал“ — каза Стив. Въобразяваше ли си, или на третия в света гмуркач очите му шареха.
— Нещо такова — отвърна Джуниър. — Да, май беше същата.
Джуниър махна на келнера за още едно бренди — четирийсет и пет годишно „Монтифо“ в четирийсет и пет доларова чаша, — спомена нещо за мъжествения му вкус на дърво. После мобилният му телефон иззвъня и той изглеждаше видимо облекчен, когато се извини и стана от масата, за да се обади.