Тютюн
Шрифт:
— Но тогава какво остава пред тебе? — попита тя, като се примири с глупостта му.
— Ще стана селски учител в Средорек. — И ще правиш от дечурлигата малки комунистчета?… Така ли?
Той се усмихна:
— Да, малки, твърди като костилки комунистчета… които после ще станат големи.
В киното нямаше билети. Те излязоха на улицата и застанаха на тротоара. Снегът продължаваше да вали и образуваше дебел пухкав килим, по който вече се хлъзгаха шейни.
— Какво да правим сега? — попита Ирина.
— Можем да се разходим в градината — рече той. — Виж какъв сняг!… В такова време е много приятно да отидеш в гората за дърва.
— Ако станеш даскал в Средорек, ще имаш
— Да. — Той се престори, че не забелязва подигравката й. — Когато престане да вали, в такъв сняг зайците оставят пресни дири и се бият много лесно.
— Тъкмо, тъкмо за тебе!…
— Искаш ли да отидем в градината?
— Не, не ми се ходи — каза тя отегчено.
Около тях гъмжеше навалица, минаваха хора, свиреха клаксони, трескаво кипеше животът. Той се поколеба за миг, после внезапно улови ръката й, като произнесе тихо и мрачно:
— Ирина!… Искам да поговорим още веднъж… за последен път.
Под булото на снежинките зелените му очи гледаха с копнеж, лицето му беше мъжествено и красиво, но тя не забеляза това.
— За какво да говорим?
— Аз те обичам… Непрестанно мисля за тебе.
Тя настръхна като разсърдена котка и дръпна бързо ръката си. Безумието му продължаваше още!… За трети път вече той се осмеляваше да й говори за любовта си — тъжната любов на бедно селско момче, израсло в неспирния труд по хълмовете, засети с тютюн. Първия път тя го съжали, втория й стана досаден, а сега — нетърпим. Какво си въобразяваше този ратай, просмукан с разрушителни убеждения и отгледан по милост от баща й? Че можеше да му стане жена ли? Та тя едва понасяше селския му диалект, изгорения му и набръчкан от слънцето врат, грубите му червени ръце… При това двамата бяха втори братовчеди. В чувството му имаше нещо неестествено, нещо противно, мрачно и тъжно, което я отвращаваше.
— Махай се! — произнесе тя вън от себе си.
Той се опита да каже нещо, но тя изсъска още веднъж:
— Махай се!… Махай се веднага отпреде ми!…
След малко Ирина видя високата му фигура с широк гръб, дълъг войнишки шинел и сабя, която се отдалечаваше в навалицата. И тогава внезапно усети тъга. Никога вече той нямаше да я потърси сам. И с него сякаш се отдалечаваше нещо от детинството й.
Професорите и асистентите се събраха на скучен банкет в един от салоните на „България“, тихо злословеха за отсъствуващите или се хвалеха помежду си с научни постижения, като пиеха предпазливо вино и повече минерална вода. Студентите от корпорацията „Хан Крум“ пируваха в едно бирхале, чупеха чаши и поглъщаха големи количества вино, а студентите от корпорациите под патронажа на хановете Кардам и Тервел имаха вкус към салонни прояви и бяха съчетали пиенето си с любов, танци и джазова музика. Студентите комунисти се забавляваха също, но без да забравят агитацията и патоса на борбата. Тук-таме в някое ресторантче прокънтяваше „Интернационалът“ или разгорещен оратор вдигаше чаша за Съветския съюз. Група шегобийци от Агрономическия факултет поставиха в ръцете на един свой другар силна батерия с електрически звънец и нахлузиха върху него бъчва, която после увиха с трикольор. Придружена с охрана от здрави селски момчета и раздавайки церемониално поклони, бъчвата обиколи всички ресторанти, в които пируваха корпорациите. И само някои се досетиха, че тази празна, звънтяща и обвита с трикольор бъчва представляваше всъщност „Братството“, ала те не посмяха да се нахвърлят върху бъчвата, защото момчетата, които я охраняваха, носеха бастуни и ръгаха с тях всеки, който се опитваше да се приближи до нея.
Плебейската врява от всичко
— Защо си се облякъл в декември като през май? — попита тя учудено.
— Сега това е модерно — отговори Бимби.
И той запълни невежеството й по светските, работи, като добави, че всички елегантни мъже, които след малко щяла да види, носели през тая зима светли костюми. Понеже стана дума за облекло, Ирина го попита как намира роклята й.
— Малко демодирана — установи Бимби с известна досада. — Но ти си много хубава и това е достатъчно.
— Извинявай!… Роклята ми е почти нова — обидено произнесе тя. — Уших я миналата есен.
Върху лицето на Бимби се появи снизходителен израз.
— В доброто общество роклите остаряват след един месец — каза той с усмивка. — А в София има жени, които не обличат никога една и съща рокля два пъти.
— Те трябва да са положително луди.
— Не. Просто елегантни и богати жени.
— И вероятно мъжете им са за оплакване.
— Напротив. Човек би могъл да им завиди. Те печелят достатъчно.
— От какво? — малко раздразнено попита Ирина.
— От всичко — с известна завист въздъхна Бимби. — От износ на яйца, бекон, пулпове, тютюн…
Ирина се намръщи. Тя си спомни, без да иска, червените песъчливи хълмове, по които потни селяни беряха тютюн под знойното слънце.
— Защо се разсърди? — попита Бимби.
— Не, не съм се разсърдила никак.
— Не се тревожи за роклята — великодушно я успокои той.
— Дори през ум не ми минава да се тревожа за нея.
Той повика келнера и плати.
Когато излязоха от сладкарницата и тръгнаха към „България“, снегът продължаваше да вали. Бимби махна с ръка на едно празно такси, но шофьорът не спря, защото ги помисли за пияни студенти, които нямаше да платят. Никой не се лъжеше тази вечер да прави услуги на студенти.
— Друго какво е модерно? — попита Ирина, като разтвори чадърчето си.
— Друго ли?… — Бимби вдигна яката на елегантното си черно палто… — Модерно е например дамите от висшето общество да припадат от най-малко вълнение.
— Защо?
— О, не зная!… Вероятно, за да изглеждат невинни.
— Друго?
— Модерно е също възрастни дами да вечерят в ресторант с млади момчета.
— Какво от това?… Може да са техни синове или племенници.
— Именно — каза Бимби. — В такива обстоятелства момчетата могат да минат за синове или племенници.
Пред входа на „България“ имаше тълпа от студенти, които уверяваха портиера, че не са пияни, и молеха да ги пусне в бирхалето. Но портиерът, научен от опита, не искаше дори да ги чуе. Бимби разблъска грубо тълпата и като показа на портиера някаква карта, влезе веднага, последван от Ирина.
— Каква беше тази карта? — попита тя, докато се събличаха в гардероба.
— Журналистическа — сухо отговори той.
Вътре беше приятно и топло. От салона над сладкарницата, в който професорите имаха банкет, идеше отегчително шумолене, а от стълбите към дансинга — звуци на джаз.
Бимби поведе Ирина към една хубава маса до самия дансинг, която бе запазил предварително. Тя вървеше малко замаяна от силната светлина и непознатата обстановка. Стори й се, че всички хора, които седяха по масите, я гледаха втренчено. Бимби поздрави няколко души, едни с много учтив поклон, а други — разсеяно и небрежно. Между учтиво поздравените беше една двойка, която танцуваше — някаква дама с красиво мургаво лице и пълничък господин с мустачки. Бимби размени с него къс поздрав на френски.