Тютюн
Шрифт:
Борис изпита доволството, което го обземаше при всяко връщане в къщи. Колко хубав беше домът му!… Разкошът и модерните удобства се съчетаваха приятно с прави линии, с удължени четириъгълници в нежни багри. Вътрешността наподобяваше простото, но неповторимо и елегантно облекло на Мария. Борис си представи акварелното й, бледно и възгрозничко лице, слабото тяло и дългия, стегнат в кръста пеньоар от тежка розова коприна, с който ходеше из къщи. Обзе го слабо вълнение, което приличаше на нежност. Мария нито го отегчаваше с упреци, нито му пречеше
— Госпожица Зара е тук — съобщи слугата.
— Къде е? — бързо попита Борис.
— В малкото салонче.
— Добре.
Зара чакаше от половин час. Мария беше отказала Да я приеме горе. Между двете приятелки от колежа сега съществуваха само хладни, светски отношения. Борис се съблече бързо и влезе в малкото салонче в преддверието.
— Така — произнесе той вместо поздрав.
Зара хвърли ядосано стария брой от някакво английско списание, което прелистваше.
— Госпожата може да се държи по-учтиво — каза тя, почервеняла от гняв. — Не съм шивачката й да ме водят тук.
— Казвай! — сухо произнесе той.
Зара го погледна възмутено:
— Понякога и двамата ставате съвършени простаци… Маниачка и парвеню!
„Уличница“ — помисли Борис. Но се овладя и зачака. Лицето му беше станало неподвижно като мумия. Веждите на Зара трепнаха неспокойно.
— Какво значи това? — попита тя с променен глас.
— Нищо!… — Той се усмихна вероломно. — Мария е болна.
— Никак не ме е грижа за това!… — Зара бързо възстанови нахалството си. — Разглезените дами заболяват най-често от безделието и глупостта си.
„Същинска уличница“ — помисли пак Борис. Черните очи на Зара обхванаха злобно и тъжно прекрасната обстановка. Стори й се, че ако притежаваше всичко това, може би нямаше да бъде тъй подла. Но подлостта сега я изпълваше със злорадство.
— Какво ново? — попита Борис.
— Нищо особено!… Снощи бях на приема в легацията и фрау Тренделенбург ме представи на мъжа си. Говори прекрасно английски… Хайлборн очаква всеки момент да го отзоват, а Лихтенфелд е гамен и половина… Почвам да мисля, че тоя тип има нещо общо с Немския папиросен концерн.
— Така.
— Ти подозираш ли?
— Не.
Веждите на Зара Пак трепнаха неспокойно. За да го увери в своята искреност, тя каза нещо, върху което трябваше да мълчи:
— От половин година в легацията работи една чиновничка… Някоя си Дитрих. Хайлборн подозира, че е от тайната полиция на хитлеристите… Но е проста и глупава като тиква.
— А какъв е тоя Кршиванек?
Върху лицето на Зара се появи уплаха.
— Кршиванек ли?… Не, не зная!… Кршиванек!… Чакай, спомням си… Мисля, че е един австриец, който се опитва да получи немско поданство.
— Занимава ли се
— Не, не зная. Но мога да науча.
Настъпи мълчание, в което Зара се окопити.
— А твоите работи как отиват? — бързо попита тя — Научи ли нещо ново?
— Не — мрачно отговори Борис.
— Ами с Барутчиев докъде стигна?… Позволи ми да оправя вратовръзката ти… Така!… Той също беше на приема.
— Отказа да ми помогне.
— Но ти… — Зара се поколеба.
— Какво?
— Разчиташе много на него, нали?
— Кучка!… — внезапно изхриптя Борис. — За Кршиванек ли разузнаваш?
Зара побледня.
— Нищо не разбирам… Каква е тази глупост?
— Иди да му кажеш, че уличниците не вършат работа в търговията.
— Борис!…
— Махай се веднага оттука!…
— Това са клюки!… Виждала съм го само два пъти у Вагнер… Спомняш ли си го?… Представителя на анилинови бои?
— Махай се веднага оттука!…
— Изслушай ме!… Той наистина се опита да изкопчи нещо от мене, но не можа… Честна дума!…
— Напусни веднага къщата ми! — Гласът на Борис кипеше от гняв. — И още утре да освободиш апартамента, в който живееш!… Чуваш ли?
— Апартамента ли? — Зара настръхна. — Апартаментът е мой.
— Не. Не е твой.
— Какво говориш? Татко Пиер ми го подари.
— Не. Не ти го е подарил.
— Борис!… — В очите на Зара блесна пламък на истерия. Приличаше на уличница, на която отнемат спестените пари. — Какво искаш да кажеш?
— Ако не излезеш доброволно, ще те изхвърлим с полиция.
— Кой?… Ти и Мария ли?
— Акционерите на „Никотиана“.
— Но аз ще докажа, че апартаментът е мой! — Гласът на Зара прозвуча жадно и безпомощно. В очите й блеснаха сълзи. — Ще видиш!
— Нямаш крепостен акт.
— Ще го извадя.
— Той е изваден и е у мене.
Сълзите вече течеха по хубавите нежномургави бузи на Зара.
— Ти… вие с Мария… сте чудовища… Има съд.
— Съд ли… — Борис се изсмя жестоко. — Нима ще почнеш да доказваш по съдебен ред, че си била любовница на татко Пиер?
— Да!… — В гласа на Зара прозвуча мрачна решителност. — Ще изложа тъста ти… жена ти, на която бях приятелка.
— Жена ми няма нищо общо с любовниците на баща си — гневно изсъска Борис. — Но какво ще кажат за тебе… Представи си изумлението на фрау Тренделенбург, на Хайлборн, на всички почтени семейства, които посещаваш!… Да, води дело, ако искаш… Законът ще те изхвърли по-лесно.
Лицето на Зара се изкриви, устните й затрепераха. Никога опасността да пропадне, да бъде отритната от пиршеството на живота не я беше заплашвала тъй силно. И то тъкмо сега, когато бе наредила най-сетне живота си, когато я канеха и уважаваха навсякъде, когато с парите, които печелеше, можеше да играе ролята на независима жена от висшето общество… Колко глупава беше тази история с Кршиванек! Нима трябваше да се отказва от Борис срещу паница леща?… А той беше същински демон, не познаваше милост.