Убийството на улица „Чехов“
Шрифт:
Задачата не ме смущаваше, тя не ми изглеждаше кой знае колко сложна, само онова отвратително чувство да не беше препуснало като ток по нервите ми — че ще изпусна „самолета“? А това чувство не се беше пръкнало случайно, то беше предизвикано от заканително повдигнатия показалец на генерала. Генералът искаше да му докладвам за крайния резултат от предварителното следствие в 8 часа вечерта? Помислете — когато тия мисли се въртяха в главата ми, наближаваше 2 часът. А в 5 часа бях насрочил съвещание със сътрудниците си, за да отчетем постигнатите резултати и да обобщим ПОЛОЖЕНИЕТО.
Оставаха ми само някакви си 3 часа!
Как да не моли човек съдбата за мъничко търпение?
Ще си призная: до тоя момент под краката ми пареха най-много въглените на честолюбието и на „надеждите от най-различно естество, които бях стаил в душата си“. Сега започна да се разискря под петата ми, ако мога така да се изразя, „въгленът на отговорността“. Ах, тоя повдигнат показалец на нашия стар, но все още опасен генерал! И едно друго чувство взе да пари душата ми, чувството, което не бях изпитал в следователската си практика досега: взе да се надига у мен едно озлобление (бог да ме пази!) срещу тримата негодници, които бяха скроили мръсния номер на професора. Бях започнал да изпитвам злоба и срещу Кодов, и срещу Беровски, пък и срещу Басмаджиева, макар тя да беше на вид такава крехка и безпомощна. Интересното в случая беше това, че не злобеех толкова, задето тая шапка беше лишила от живот един голям учен. На криминологията беше известно, че страстите човешки за собственост и слава бяха вкарали половината от човешкия род в царството на Сатанаил.
Просто изпитвах злоба заради това, че като хитруваха и се укриваха, проклетниците ми пречеха в две основни направления. Първо: излагаха ме пред началството, разклащаха вярата на началството в инспекторските, в „детективските“ ми способности. Второ — като ме излагаха пред шефовете и като подбиваха вярата им в инспекторските ми способности, те превръщаха надеждите, които таях в душата си, на сапунени мехури. А и аз, като всеки божи человек, си живеех с някакви надежди и за тях съм споменавал неведнъж. Тоя, дето се бие в гърдите и уверява света, че работи само за „идеята“, не е откровен човек. Идеята си е идея, не съм станал следовател току-тъй, едни идеални подбуждения са ме насочили по тоя път. Но това са отделни неща, от по-висша категория. В обикновения живот всеки човек живее с надежди от по-практично естество, включително и следователят от милицията, инспекторът. Нали и инспекторът си има семейство, за което трябва да се грижи, деца, на които да осигурява бъдеще, жена с прищевки, а над всичко отгоре нали и той си има своите амбиции, едни големи, други малки, но — амбиции все пак?
А тия типове, дето бяха видели сметката на професора, те се укриваха, хитруваха, правеха всичко, каквото им дойдеше наум, за да се изплъзнат от ръцете ми и това, разбира се, ме озлобяваше, озлобяваше ме, защото изплъзнеха ли се наистина от ръцете ми — от моите малки житейски надежди нямаше да остане нито следа. Тоест следа щеше да остане, но такава, каквато остават например птиците във въздуха, когато подхвъркват от едно място на друго? Не дай си боже, както се казва.
Теоретически, разбира се, инспекторът не бива да се озлобява срещу клиентелата си. Той трябва да я гони до дупка, но да се озлобява — не бива. Озлоблението може да замае мозъка му и да го поведе по фалшива следа.
Не бях хапнал нищо на обяд, но не ми се ядеше. Отбих
2.
Въведоха Красимир Кодов в кабинета ми. Елегантният директор на новотела изглеждаше сега доста изпаднал в смачкания си костюм, без вратовръзка, брадясал и с коса, която не беше сметнал за необходимо да среши. Само очите му горяха дяволски, но не злобно, а с някаква святкаща, изригваща и, бих казал — надменна насмешливост. Поздравих го любезно и го поканих да седне на единствения стол в кабинета ми. Беше дъсчен, от най-простите.
Той обърна стола с облегалката напред и го възседна като кон. Облегна ръцете си на облегалката и мълчаливо се вторачи в лицето ми. На любезния ми поздрав отговори с мълчание.
Протегнах му цигарите си.
— Запалете! — рекох.
Той не благоволи дори да ги погледне. Извади пачка „Лорд“, английски, избра си цигара, без да бърза, и щракна с позлатената си запалка. Запалката беше може би златна, кой знае. Пое дълбоко от дима, по глътна малка част от него, а останалата издуха над главата ми. Очите му продължаваха язвително да ми се присмиват.
— Как сте, гражданино Кодов, имате ли оплаквания? — попитах го съвсем непринудено, въпреки че сърцето ми трепереше от възбуда.
— Някак си съм! — повдигна рамене Кодов. — Необичайно. Но след 12 часа, когато изтича срокът за задържането ми, аз ще бъда — вие това си го запишете! — аз ще бъда поне десет пъти по-добре от ваша милост.
— Похвално е човек да бъде оптимист! — рекох.
— Така е! — каза Кодов.
— А откъде сте сигурен, че ще бъдете по-добре от мен? — попитах. — Най-напред вие не знаете дали няма да поискам разрешение да удължа задържането ви?
— Гледах си на карти и картите показаха, че вие ще се разпоредите да ме пуснат, преди да стане 12 часът.
— Дано картите да са познали! — рекох. — Но не съм сигурен, че ще се чувствувате по-добре от мен!
— А, непременно! — усмихна се Кодов, като разтегна широко устни. — Че ще се почувствувам по-добре от вас, това ми е в кърпа вързано! А вие? Ох, след като с велико разочарование разберете, че напразно сте ме подозирали като възможен убиец на тъста си, че сте ударили на камък — в смисъл, че сте хвърлили геле на последната най-голяма миза в играта, а след като началството ви е дърпало ушите, защото не си вършите службата, както трябва; след всичко това вие ще се приберете вкъщи със свита опашка като бито куче и дори няма да удостоите с внимание картофената яхнийка, с която благоверната ви съпруга ще иска да позарадва измъчената ви душица? Пък аз, е-хе! Аз, приятелю — наричам ви така, макар че какъв приятел сте ми вие! Да ви кажа ли как ще прекарам аз вечерта си?
— Като сте започнали — разказвайте! — рекох. — Аз съм от търпеливите.
— Най-напред ще се изкъпя, и знаете ли в каква вана? Във вана, облицована с мраморни плочки, категория суперлукс! После ще ме завият в затоплени чаршафи, белоснежни? После ще се избръсна пред кристално огледало и ще наплискам лицето си с одеколон „Нина Ричи“. Чували ли сте такава фирма? Париж, улица „Риволи“, наляво от Шан’з Елизе, като вървите към градините Тюйлери. Да, да? След това ще си облека вечерен костюм, риза с колосана яка, ще си сложа светла връзка. И ще поканя приятелите си на вечеря, за да им разкажа за вас, да се посмеем от сърце? А след уискито, вечерята ще започнем с раци и пъстърва, и с бял мискет!