Убийството на улица „Чехов“
Шрифт:
— Баща ми беше вдовец от двадесет години!
— Имам предвид икономката — рекох.
— Тя е вдовица на един негов бивш колега от института.
— Значи е възрастна жена?
— Не бих казала. Дора е на моите години.
— Жилището е добре поддържано, но що се отнася до следи от женско присъствие — струва ми се, че такива следи не открих.
— Баща ми държеше много на репутацията си, затова не допускаше Дора да живее при него. — Изведнъж устните й се изкривиха и тя каза злобно: — Моля ви да не ме разпитвате повече
— Добре — рекох. — Няма да ви разпитвам повече за Дора. Но бих искал да зная има ли баща ви други наследници, които да предявят права върху този апартамент?
— Освен мен и брат ми?
— Освен вас и брат ви!
— Дора. Тя ще си направи устата.
— На какво основание? Нали не му е била „де юре“ съпруга?
— Но му е била „де факто“ и затова предполагам, дори съм сигурна, че татко и е приписал апартамента.
— А вилата в Бояна? Научих, че баща ви има вила на два етажа в Бояна. Да не би Дора да предяви права и върху нея?
— Не. По отношение на вилата Дора няма да предявява никакви права. Но с тази вила нещата са сложни. Най-напред татко искаше да прехвърли вилата само на мен, чрез фиктивна продажба, затова завеща на брат ми имота си на село — къща с два декара двор. После му дойде друг ум — реши да „продаде“ вилата на брат ми, а на мен и Краси да завещае имота си на село. Той очакваше брат ми тия дни и ако беше го дочакал — нямам представа каква наследница щях да бъда: на вилна къща или на селски имот!
Аз нарочно се усмихнах и попитах:
— Ако не е лична тайна, вие какво бихте предпочели?
— Дъщеря ми е анемична и аз бих предпочела тя да прекарва някой и друг месец по-далеч от София. Но мъжът ми не дава да се изговори за село. — Като спомена мъжа си, лицето й отново сякаш потъмня. — Не знам! — Тя въздъхна и повдигна неопределено рамене.
А в моята душа ония сто оркестъра отново засвириха бравурен марш.
Помолих Надя Кодова-Астарджиева да напусне гостната и наредих да извикат мъжа й, Красимир Кодов.
— Гражданино Кодов — рекох аз, — повторете ми отново какво носехте в ръцете си, когато излязохте от мазето?
— Колко пъти ще ви разправям едно и също! — рече възмутено Кодов и в очите му лумнаха зли пламъчета. — С дясната си ръка носех ножа и каната, а в лявата — паницата с шунката!
— Оставихте ли някъде ножа, каната и паницата, преди да влезете в хола?
— Че защо да ги оставям?
— Помислете си! — рекох.
— Какво има за мислене, дявол да го вземе! — избухна Кодов.
— Кодов — рекох му и повдигнах пръст, — сега ще заповядам да сложат в ръцете ви пълна кана, нож и паница с шунка и ще поискам да видя как ще си отворите външната врата, без да оставите тия неща на земята поне за един миг!
— Глупости! — каза Кодов. — Вратата беше отворена, аз я побутнах само с крак!
— Отворена казвате. Хм? Нима сте оставили вратата на апартамента отворена, когато
Кодов помълча една минута, после рече:
— Какво ще му мисля! Друг човек в мое отсъствие нито е влизал, нито е излизал! Значи проклетата врата съм оставил отворена аз!
— Да речем! — рекох и помълчах на свой ред. — Бутнали сте с крак отворената врата, влезли сте вътре, видели сте трупа на професора и от изненада или уплаха — все едно — изтървали сте нещата си на пода. Добре! После сте коленичили до трупа и след като сте разбрали, че тъстът ви е бил намушкан с нож — хукнали сте за гостната, да съобщите там тази ужасна новина.
— Точно така! — рече Кодов.
— Ами вратата?
Той повдигна рамене.
Наредих да повикат д-р Беровски и Любенов.
— Вие първи сте видели убития. Беше ли вратата на хола отворена?
— Отворена беше! — отговори бързо д-р Беровски.
— Вие защо мълчите, другарю Любенов?
— Не съм сигурен дали беше отворена! — каза Любенов. — Просто не мога да си спомня. Но по ми се струва, че беше затворена!
— Отворена, затворена! Толкова ли е важно? — попита мрачно Кодов.
Не му отговорих. Запитах тримата:
— Вие видяхте ножа, който беше намерен до трупа на професора. Нали?
— Разбира се, че го видяхме! — отговори д-р Беровски.
— На професора ли принадлежеше този нож? Виждали ли бяхте този нож и друг път в кухнята на професора?
И тримата поклатиха отрицателно глави. Не бяха виждали по-рано този нож.
— Гражданино Кодов, вие откъде взехте този нож?
— Беше оставен на масата в кухнята. Оттам го взех!
Помълчах! После попитах д-р Беровски:
— Доктор Беровски — рекох. — Според аритметиката, която направих на минутите и на секундите, в момента на убийството вие сте били в кухнята. От кухнята до хола разстоянието не е кой знае колко голямо. Нима не чухте никакъв подозрителен шум в хола, нищо ли не ви впечатли?
— Нищо не ме впечатли и нищо не съм чул — повдигна рамене д-р Беровски. — В кухнята свиреше радиото.
Попитах Любенов:
— Свиреше ли по това време радиото?
— Свиреше! — отговори твърдо Любенов. — Когато изтичахме в хола с доктор Беровски, радиото продължаваше да свири.
Помолих Кодов и Любенов да излязат навън.
— Доктор Беровски — рекох, — вие сте отишли в кухнята преди да извикат професора по телефона. Спомняте ли си точното време, когато напуснахте гостната?
— Разбира се. Беше точно 11 часът без 3 минути. Една минута след като влязох в кухнята телефонът в хола иззвъня!
— Но нали в кухнята свиреше радиото! — погледнах го в очите и помълчах. — Как сте могли да чуете телефона? Вие не сте чули нищо, когато са убивали професора, не сте чули нищо, когато се е строполил на пода, а сте чули едно нищо и никакво позвъняване на телефона. Как ще обясните това?