Умирай само в краен случай
Шрифт:
— А пласирането?
— Пласирането ще го осигурим после. За такава стока винаги ще се намерят пласьори — въпрос на време. Засега важното е да докараме стоката тук и да я приберем на сигурно място. Какво ще кажете?
— Мисля, че друго не ни остава.
— Един голям удар, а после — почивка! — избъбря на себе си Дрейк. — Ще изчакаме колкото е нужно. А когато всичко се успокои и ония типове ни забравят, ще почнем отначало.
— Не знам само защо се интересувате от мнението ми — подхвърлям. — Сигурен съм, че вече сте поръчали стоката.
— Хитрец! — възкликва с престорена адмирация
Той се навежда напред, с риск да притесни обемистия си корем и произнася доверително:
— Всъщност поръчката я бях направил още додето беше жив Ларкин. И между нас казано — под въздействието на Ларкин. Точно петнайсет кила. Петнайсет кила, давате ли си сметка! И вие искате при такава колосална партида да си позволя лукса да оставя оня мерзавец да тъпче божията земя?
— В такъв случай следва да се предполага, че и пристигането на стоката в България няма да закъснее…
— И тоя път познахте. Вече имам точните координати. И затова ви извиках, Питър. За да напишете картичките.
Дрейк налива в устата си втората част на дозата и прави жест с празната чаша към бюрото:
— Така че сядайте там, извадете честитките и медикамента от чекмеджето и се хващайте на работа.
Изпълнявам нареждането. И след като потапям тънкия писец в шишенцето с безцветната течност, запитвам:
— Какво да пиша?
Шефът става и бавно приближава до бюрото.
— Пишете: „Фрина“, 23 октомври, Варна.
Изпълнявам и това нареждане, като нанасям текста с миниатюрни букви в квадратчето, предвидено за марката. Наведен над рамото ми, Дрейк внимателно наблюдава операцията. А когато и петте картички са попълнени, забелязва:
— Във всеки случай вие хитро го измислихте това, Питър.
— Кое?
— Ами това: да попълвате на български и с ваш почерк съобщението.
— Инак хората ми няма да му повярват. Не виждам защо трябва да се дразните, че те вярват на мене, а не на вас, мистър, след като не ви познават.
— Съвсем не се дразня, напротив: адмирирам хитростта ви. Макар че в случая тя е съвсем излишна. Мисля, вече ви казах, че додето сте ми нужен, нищо не ви заплашва. А аз имам нужда от един верен човек, приятелю.
И като забелязва, че тайнописът е добре изсъхнал, добавя:
— А сега залепете марките и попълнете с легалния текст вашата картичка.
„Моята“ картичка се изпраща от името на някакъв българин, пребиваващ по командировка в Лондон и подписващ се с малкото си име, което е ту Васко, ту Кольо, ту каквото ми дойде. Останалите четири картички Дрейк ги дава за попълване на различни хора и за изпращане от различни станции и в различно време, понеже евентуалното еднообразие на посланията би могло да събуди подозрения.
След като завършвам писмената си работа, шефът заключва картичките в бюрото и предлага:
— Сега вече можем да отидем оттатък да видим програмата. Надявам се, че номерът на Линда все още фигурира.
— А каква е тая „Фрина“? — запитвам, като пропускам репликата край ушите си.
— Аз ви говоря за Линда, а вие питате за Фрина! — подхвърля недоволно Дрейк. — Гръцка търговска гемия, щом толкова се интересувате.
Не знам дали казах, че днес е неделя, но и да
— Шампанско ли? — изръмжава Дрейк на въпроса на сервитьора в тъмночервен смокинг. — Ти ни вземаш за бар-дами, драги…
И когато, противно на вътрешния ред, бутилката „Балантайн“ бива поставена на масата, шефът саморъчно си налива двойна доза, в която подир известно колебание пуска малко кубче лед.
— Тая програма наистина вече трае прекалено дълго — промърморва рижият, като отпива от скоча и хвърля пренебрежителен поглед към дансинга, дето тъкмо в тоя момент познатата ми мулатка се бори с плюшената си зелена змия. — Стентън, разбира се, е прав: какъв смисъл да се хвърлят пари за нови атракции, когато и старите влизат в работа. Но все пак… от време на време…
Той естествено пет пари не дава за атракциите, стари или нови, освен може би за една от тях, чийто ред още не е дошъл. И ако коментира тоя въпрос, то е само защото количеството на изпития скоч вече го е довело до онова състояние, при което бъбрежът става също тъй насъщен, както и дишането.
Шефът с явно отегчение следи втората част на номера, а именно бясната румба и бесните движения на тазовите части и сипещите се насам-натам пластмасови банани, а когато най-сетне мулатката се оттегля, съпроводена от вялите ръкопляскания, и стихването на оркестъра наново ни дава възможност да се чуваме, забелязва:
— Не, тези безкрайни повторения наистина почват да стават отегчителни… дори в една страна на традициите като нашата…
— Защо да се харчат напразно средства — повтарям собствената му мисъл. — Нали знаете какво всъщност интересува клиента…
— Съвсем не е нужно да се харчат средства, приятелю… Достатъчно е да се похарчи малко въображение… стига, разбира се, да го имате. Обаче бедата е, че Стентън го няма. Стентън е незаменим в такива действия като събирането и изваждането, но колкото до въображението…
Той замълчава, за да си налее малко гориво в карбуратора, сетне наново подхваща:
— … Въображението, Питър, това е ваша област. Дори тия дни си мислех, че не би било зле да ви направя художествен директор на „Ева“. В края на краищата вие не можете цял живот да се шляете между кафенето на ъгъла и книжарницата на Оливър, която е на три метра по-нататък… Това се превръща в нещо като китайско мъчение, а аз вече ви казах, че не съм по китайските мъчения… Радикалните мерки — да, обаче тия префинени инквизиции… Не, това не е по вкуса на стария Дрейк… Така че нека Стентън си води сметките на предприятието, а вие ще станете шеф на програмата… Без да прахосвате средства, разбира се. Ще прахосвате не средства, а въображение. Една малка трансформация тук-там и старото изведнаж добива вид на ново. Какво ще кажете например, ако накараме тая мулатка да пее, а мис Грей — да почне да се съблича?