Умирай само в краен случай
Шрифт:
Най-сетне се измъкваме от поредния улей, за да се озовем на нещо като площадче, между ръждиви огради и калкани на депа. Плимутът спира пред двуетажна кръчма, сякаш специално приготвена за снимане на филм по Дикенсов роман. Над входа на заведението виси табела с грижливо изрисуван кораб.
Горилата, играеща не без успех ролята на шофьор, изскача от колата, за да отвори вратичката на шефа, докато на мене бива предоставено правото сам да се измъкна навън. Влизам в кръчмата, като следвам почтително Мортън и от глухотата на пустата вечерна улица изведнаж се озовавам в теснотията и олелията
За щастие или нещастие той не е съвсем изкуфял, понеже се приближава към застаналия зад тезгяха съдържател, разменя няколко думи с него и ми прави малък красноречив знак по посока на тясната стълба в дъното на заведението, която едва сега забелязвам.
Изкачваме се нагоре, като се стараем да не чукнем главите си в ниския свод и отново се озоваваме в царството на тишината, ала една тишина, вече придружена с уют. Малки масички, застлани с бели ленени покривки и гарнирани с порцелан и сребро, малки вазички с цветя и малки прозорчета с изглед към реката с неясните вечерни отражения и тъмните корпуси на шлеповете.
Изглежда че в това заведение тишината не е твърде търсена или се предлага на прекалено висока цена, защото ако се изключат две възрастни двойки, ресторантът е празен. Настаняваме се до прозореца в единия ъгъл и подпомогнати от келнера се заемаме да избираме менюто.
Вечерята минава почти в мълчание или във формулиране на известен брой безспорни истини, главно от страна на американеца.
— Това ресторантче е едно доста спокойно кътче — казва мистър Мортън.
Или:
— Този дъждец, както е заситнил, вероятно няма да спре чак до май — забелязва мистър Мортън.
Лично мене обаче дългите паузи и празните фрази не ме безпокоят, понеже знам, че сериозните хора пристъпват към сериозните теми едва при кафето. Така и става.
— Исках да ви съобщя нещо, за което не е удобно да се бъбри по телефона — уведомява ме американецът. — Доставката е била получена във Виена тази заран и операцията ни е приключена.
И той ме поглежда бегло, за да прецени как посрещам тая важна информация. Посрещам я с пълно спокойствие и дори намирам сили да промърморя:
— Слава богу!
Макар че на ум си казвам „по дяволите“.
— Да, цялата тая дълга история най-сетне завърши, мистър Питър — произнася Мортън и отпива от кафето си.
Подир което се сеща да добави:
— Естествено, не без вашата ценна помощ.
Тихият нисък глас е съвсем безучастен. И може би тъкмо това безучастие, колкото и да изглежда непринудено, поражда в съзнанието ми една въпросителна. Нима е редно тъй дълго очакваната победа да се посреща с такова безучастие?
В края на краищата — може би въпрос на темперамент. Може би.
Допиваме си кафето в пълно мълчание. А когато американецът
— Това ли е всичко, което имахте да ми кажете?
— А вие какво очаквахте? — поглежда ме с любопитство шефът.
— Нищо специално. Обаче вие ми обещахте по телефона „хубави новини“, а досега чух само една.
— Да, прав сте. Истината е, че имам и втора новина, която ще научите след малко. Отава дума за бъдещето ви. И този път най-сетне ще бъдете принуден да се простите с мнителността си, поне по отношение на мене. Аз наистина съм се погрижил за бъдещето ви, мистър Питър.
Той поглежда ръчния си часовник и забелязва:
— Мисля, че можем да ставаме.
Спускаме се отново в преизподнята на долния етаж, където шумът междувременно се е удвоил при задружните усилия на черната бира и на уискито. Настаняваме се безмълвно в колата и шофьорът, който изглежда през цялото време не е напускал мястото си зад волана, отново потегля из лабиринта на тесните мрачни улеи между слетите стени на фабричните сгради и депата.
Не мога да разбера точно откъде и накъде се движим, понеже съвсем не познавам тоя квартал и понеже струите на дъжда се стичат тъй обилно по предното стъкло, че тънките пръсти на чистачките едва смогват да ги отмятат. И когато колата по едно време се отбива в някакъв тъмен проход и малко по-късно спира, нямам никаква представа за мястото, дето сме се озовали.
— Тук ще се срещнем с човека, в чието разпореждате ще се намирате за в бъдеще — обяснява Мортън, като тоя път сам се измъква от плимута.
Тръгвам подире му, докато горилата както и по-рано остава да чака зад волана си. Влизаме в тъмния вход на някакво широко помещение, което ми изглежда повече на склад, отколкото на кантора за делови разговори. Помещението тъне в мрак, ако не броим слабата крушка вдясно от входа, осветяваща тясна метална стълба, виеща се към горния етаж и подобна на тия в параходите.
— Насам! — нарежда американецът и ме повежда към стълбата.
А когато стигаме до нея, промърморва, като ми прави път:
— Хайде, качвайте се!… Какво чакате?…
Какво чакам? — едва ли си струва труда да правя изповеди по тоя въпрос, както и едва ли си струва труда да се противя. Поемам прочее нагоре по параходното съоръжение, додето стигам горния етаж — един огромен хангар без прозорци, едва осветен от няколко крушки, окачени по циментовите колони, подпиращи потона.
— Мястото е малко необичайно за срещи — взема ми думите от устата Мортън, — обаче вие сам разбирате, че се касае за среща от по-особен характер.
Той ме повежда през хангара, в дъното на който — доколкото полумракът позволява, — се виждат някакви врати. Само че ние не стигаме до вратите, а спираме сред помещението и шефът пояснява:
— Тук трябва да чакаме.
Чакам прочее, като оставям на американеца грижата да поддържа разговора:
— Вие се оказахте прав, мистър Питър. Пратката излезе точно петнайсет кила.
— Драго ми е да го чуя — отвръщам.
— Вероятно ще ви стане още по-драго, ако ви уведомя и за самото съдържание на пратката. Петнайсет кила чисто нишесте, мистър Питър.