Верига от улики

Пиърсън Ридли

Шулц дръпна микрофона пред устата си и информира, за да бъде чут от всички:

— Отправя се към задната врата. Ние ще се разположим край предната.

След това той включи външната връзка.

„ШУЛЦ: Ще ни трябват десет секунди.

КОМАНДЕН АВТОМОБИЛ: Нямате ги.“

Шулц постави облечената си в ръкавица ръка върху топката на вратата.

Сочейки към Брандън, Дарт попита:

— Можем ли оставим устройството тук?

— При условие, че оставим и Брандън, да — отговори Шулц. — Не разполагаме със задължителното разрешение за подслушване, но имаме право да бъдем тук. Ако искаш да направиш запис на този човек, трябва да го направиш лично. Ти решаваш.

— Но нали ще получим

записа в автомобила? — попита Дарт.

— В командния автомобил, да — отговори Шулц.

— Брандън и аз оставаме — реши Дарт.

„КОМАНДЕН АВТОМОБИЛ: Лицето влезе през задната порта. Най-добре е да излизате.“

Дарт чу щракане от превъртването на ключ от задната врата.

Шулц се обърна към своите хора:

— Ще го хванем. Заемете местата си!

— Не! — противопостави се Дарт с рязък шепот, тялото му беше цялото плувнало в пот, шумът от ключа в ключалката се чу някак си по-силно.

— Няма да успеем — контрира Шулц. — Много закъсняхме.

Дарт не беше съгласен.

— Скриваме се. Изчакваме го. Може би нещо ще се случи.

Шулц и Дарт се спогледаха и въпреки очилата Дарт почувства, че погледите им са се срещнали и че се провеждаше сражение между воли.

Шулц отстъпи неохотно.

— Наблюдение само до второ нареждане. Заминавайте!

Вратата се отключи шумно и внимателно се отвори.

Командата се разпиля и изчезна в миг. Брандън и Дарт хукнаха нагоре по стълбите. Дарт не видя къде отидоха другите, видя само Шулц, който се вмъкна в предния шкаф за дрехи. Когато стигна до площадката, следвайки Брандън по петите, Дарт чу шум в дясното си ухо и разбра, че беше Шулц, който шепнеше съвсем тихо по вътрешната линия.

„ШУЛЦ: Искам доклад за месторазположението. Дайте ми положението на обекта.

АГЕНТ ФИЛДЖИМ: Филджим. Аз съм в кухнята.

АГЕНТ ДОНАЛДСЪН: Доналдсън. Стълбите на приземния етаж.

АГЕНТ БРАНДЪН: Брандън. Спалня, горен етаж.

ДАРТ: Дартели. Спалня горен етаж.

ШУЛЦ: Разпръснете се там горе.

АГЕНТ ЙЕЙТС: Йейтс. Приземен етаж с Доналдсън.

АГЕНТ ФИЛДЖИМ: Той е вътре.“

Тишина по вътрешната линия. Дарт чу някаква дъска по пода да пропуква на долния етаж и се помоли това да е наблюдаваното лице, а не някой от командосите на Шулц. Посетителят не му трябваше мъртъв, а тези типове от групата за спешна намеса не се колебаеха да употребят оръжие. Брандън, следвайки нарежданията, направи знак на Дарт да влезе в шкафа, давайки му да разбере, че той самият ще заеме позиция в банята.

На Дарт му се струваше, че като че ли бяха изминали няколко минути до появата на друг глас по вътрешната линия.

„АГЕНТ ГРИЧ: Грич. Всекидневната. Той тръгва към стълбите. Използва фенерче — натърти тя.“

Мисълта за фенерче не се хареса на Дарт. Човекът, който беше резидент, би трябвало да използва осветлението — освен ако, помисли Дарт, освен ако не искаше да прикрие появата си.

Може би това, че се беше скрил в шкафа, имаше влияние върху Дарт, толкова голяма част от младостта му беше прекарана в скривалища като това. Може би поради това, че във всички по-късни години беше имитирал действията си от детството, той изведнъж се бе превърнал в част от тези емоции. Прониза го чувство на обърканост, тревога и гняв и това чувство наруши нормалния ритъм на сърцето му. Разбираше, че се намира в тъмния шкаф не защото сам е избрал тази възможност, а поради това, че някой друг му е казал да отиде там. Брандън. Шулц. Нямаше значение кой. Беше направил това не по собствен избор, а поради необходимост. Адреналинът го изпълваше с паника. Почувства, че го обхваща клаустрофобия, като че ли това ограничено пространство се свива около него. Чу наближаващи стъпки — и вече можеше

да почувства евтиния парфюм на майка си, можеше да чуе шумоленето на роклята й. Знаеше къде се намира, ченге в тъмен шкаф, че по стълбите се задаваше следеният от тях човек, а не майка му. Но въпреки това той подушваше присъствието й. Не можеше да се сбърка този парфюм. Дръпна върху очите си очилата и си помисли дали биенето на сърцето му не би могло да бъде чуто през вратата на шкафа.

„ШУЛЦ: Човекът е горе на стълбите. Доналдсън, Филджим, осигурете поддръжка.“

Шулц имаше за цел Дарт и Брандън — ченге от полицейския отдел в Хартфорд и техник, най-нищожните от нищожните по негово мнение, без съмнение — да имат известна подкрепа от групата за спешна намеса, нещо, без което Дарт не можеше. Той не трябваше по никакъв начин да изгуби това подозирано лице или да се окаже ангажиран в престрелка.

Чу дишане от другата страна на вратата на шкафа и единственото, което можеше да направи, е да не си представя майка си. „Аз съм голям мъж!“ — каза си той. И все пак миналото оставаше. Той затаи дъх — можеше да се скрие по-добре от най-добрите от тях. Опипа с ръка оръжието си. Ако вратата се отвореше, щеше да стане нещо страшно.

Можеше да си представи как двамата от групата за спешна намеса се изкачват с голямо внимание по стълбите, без да предизвикват какъвто и да е шум, въпреки старите дъски. Обучени да бъдат безтегловни. Обучени касапи. Чудеше се какви ли са техните кошмари. Какви демони ги владеят?

Шумът от тежкото дишане на посетителя премина през вратата, отслабна и след малко изчезна.

„АГЕНТ ФИЛДЖИМ: Лицето е в банята.“

Дарт чу докосването на пръсти върху външната страна на вратата, шум, подобен на леко драскане, и разбра, че хората от групата му дават знак, че го предупреждават, че са в стаята. Не искаха Дарт да стреля по тях.

„ШУЛЦ: Не искам Брандън да бъде в опасност. Арестувайте следеното лице. Повтарям: арестувайте.

АГЕНТ ФИЛДЖИМ: Арестуване. Разбрано.“

Много внимателно Дарт отвори вратата на шкафа. Пред себе си той видя увисналите очила на Филджим. Агентът кимна, посочи банята, а след това оръжието в ръката на Дарт. Дарт измъкна револвера от колана си. Филджим посочи Доналдсън, който също стоеше обърнат с лице към Дарт. Доналдсън показа на Дарт една фосфоресцираща граната и му направи знак да махне очилата си — ярката светлина щеше да бъде ослепителна. Дарт кимна, наведе глава, издърпа очилата си над главата и закри очите си.

„АГЕНТ ФИЛДЖИМ: Брандън. Фосфоресцираща граната.“

Дарт чу, че някой цъкна с език. Брандън, тъй като беше в една и съща стая заедно със следеното лице, не можеше да говори, даже шепнешком, и все пак беше направил съобщението си.

„Тези хора не са човеци“, каза си Дарт.

Той чу високо избухване и въпреки че беше закрил очите си, усети навсякъде около себе си блясването на ослепителна бяла светлина. Последва поредица от енергични викове и команди от страна на агентите.

— Полиция! Не мърдай от мястото си! Никакво движение! Стой така! — Те нахлуваха в съвършен синхрон, като всеки един се грижеше за безопасността на другия.

Дарт, който беше застанал до вратата, видя човека, застанал на колене върху пода. Двете му ръце затискаха очите му. Гранатата го беше заслепила. Ефектът от поражението щеше да продължи няколко минути. Усещаше се остра миризма на дим, а по тавана плаваше сива мъгла.

Порцелановият капак, който покриваше казанчето на тоалетната, беше свален, а върху спуснатата седалка се виждаха една мокра тухла и пластмасова торба, съдържаща малки стъкленици. Тухлата, която привидно трябваше да задържа водата, се оказа куха и имитация от пластмаса — специално направено скривалище. При бързата си преценка на банята Йейтс и Грич бяха пропуснали тази подробност.