Верига от улики
Шрифт:
Това промени динамиката — съвсем не можеше да се предвиди поведението на едно притиснато в ъгъла животно.
— Слушаш ли? — попита почти истерично Гини. Тя каза: — Л-А-Т-Е-Р-И-Н-5. Разбра ли?
Дарт го набра и натисна входящия клавиш.
На екрана му се появи титулната страница на клиничното изпитание. Дарт почувства силно облекчение. Датата беше отпреди четиринадесет месеца.
— Файлът е дълъг седемдесет и шест страници — информира Гини.
Той чу зад себе си силно тръшкане — охранителят беше на вратата.
— Няма да изляза оттук с този диск — информира я Дарт,
В лявото си ухо той чу съобщението на диспечера в командния автомобил:
— Градината е обградена. — Групата беше на мястото си.
Охранителят прошепна тихо по радиостанцията, но Дарт го чу през вратата:
— Трябва ми главен ключ. Третият етаж.
— Окей — изгъгна Гини в клетъчния телефон, — ето какво ще направим. — Част от секундата по-късно тя извика: — О, по дяволите, почакай. Имаме си посетител.
Като погледна към вратата и като знаеше, че охранителят ще влезе през нея всеки момент, Дарт изсъска:
— Не мога да чакам. Няма време.
— Маркирай пълния текст. Ще те потърся.
— Гини? — извика Дарт в телефона.
Никакъв отговор.
Вторият компютър на Гини го постави нащрек в момента, когато беше употребена паролата на Мартинсън за включване в системата. Много от обикновено използваните охранителни софтуери пречеха на дубликирането на дадена парола, ако един човек вече е в системата. Гини се беше надявала, че случаят е точно такъв — че като резултат от влизането на Дарт в системата на Мартинсън или на този, когото Мартинсън беше повикала, щеше да му бъде отказан достъп. За неин ужас системата позволяваше на това, другото лице, достъп в мрежата.
Дарт помисли, че въпросното лице е Тери Проктор и че той може би даже вече се намираше във фоайето, следвайки инструкциите на Мартинсън да изтрие файловете.
Гини се чувстваше безпомощна. Екранът следваше всяко движение на натрапника. Той пропътува покрай главното меню и по маршрута, който Гини вече познаваше много добре. Беше въпрос на тридесет до шестдесет секунди натрапникът да стигне Дарт. Не можеше да се каже как ще реагира системата. Гини предполагаше, че тя ще замръзне, ще блокира и че само операторът ще бъде в състояние да коригира това. А тази система работеше за Мартинсън, което означаваше, че файловете вече никога повече нямаше да бъдат видени.
Дарт не можеше да копира текста на диск, тъй като дискът можеше да бъде конфискуван от охраната и унищожен.
По такъв начин пред Гини стоеше само един избор. Използвайки модем, тя щеше да се опита да преодолее защитата на системата за втори път, като се старае да не повтаря грешката си отпреди.
Тя вдигна телефона и запита бързешком Дарт:
— Маркиран ли е текстът?
— Готов съм — изрече Дарт в телефона. Той чу шум от бягане. Общият ключ — истински ключ, не някаква карта — след секунди щеше да бъде доставен.
Гини нареди:
— Избери „Меню Редактиране“. Натисни „Отрязване“.
— „Отрязване“ —
— Казах „Отрязване“, детективе. Хайде.
— Но ще загубя файла! — протестира Дарт.
— „Редактиране. Отрязване“ — заповяда Гини. — Действай бързо!
Очите на Гини се разшириха, когато следеше какво става на втория компютър. Тя гледаше как Проктор пише Л-А-Т…
— Това не е за обсъждане. Направи го сега!
Показалецът на Дарт се поколеба върху бутона на компютърната мишка. Почувства, че капка пот се стича по челюстта му. Чу ключа във вратата. А след това чу превъртането на същия този ключ.
„Отрязване“-то щеше да доведе до изчезване на блокирания текст. Знае ли тя какво прави?
— Сега! — чу той още веднъж в ухото си.
Показалецът му натисна бутона автоматично и седемдесет и шестте страници доклад от клиничните изпитания изчезнаха от екрана.
— Слава богу — въздъхна Гини по телефона. — Сега — добави тя, — ако искаш да видиш отново тези файлове, има нещо, което трябва да направиш…
— Не точно сега — прекъсна я Дарт, като остави клетъчния телефон, скочи от креслото и го изтика до вратата точно в момента, когато топката на вратата се превъртя.
Дарт затисна вратата с крак, обърна креслото наопаки и затисна с него дръжката, така че да направи невъзможно отварянето на вратата.
Погледна тавана: големи правоъгълни стъкла в алуминиева дограма. Една възможност за бягство.
Вратата се отвори донякъде и се спря от креслото. Охранителите от другия край я притиснаха с тежестта си. Шумът беше оглушителен.
Капки пот попаднаха в очите му, причинявайки му пареща болка.
Дарт се замисли върху възможността да излезе през прозореца. На върха на всеки модул имаше корона, наподобяваща по формата си топка за голф. Намирайки се на най-горния етаж, тези стъкла бяха по-успоредни спрямо земята, отколкото на по-долните етажи и изкачването щеше да бъде по-лесно. Дарт не се чувстваше уверено при големи височини, но този изход изглежда беше най-бързият.
Той направи две стъпки към прозореца и го достигна, преди да чуе удара на кухо под краката си. Спря, за да изследва източника на този звук.
Креслото зад него се плъзна. Вратата се отвори на два-три инча и в процепа се появиха няколко пръста, които се протегнаха към стола, за да го отстранят от пътя.
Дарт се хвърли, блъсна с рамо вратата и пречупи всичките четири пръста. От другия край на вратата изригна животински рев. Възстанови предишната позиция на креслото и скочи към прозорците.
По периметъра на офиса множество подови панели покриваха пространства, в които се побираха телефонни, компютърни и други комуникативни кабели. За да бъде по-лесен достъпът, килимът на това място не беше залепен и Дарт го отдръпна. Той дръпна нагоре панела и в следващия миг гледаше надолу в едно тъмно мъртво пространство през една плетеница от жици. На три фута под него се виждаха акустичните плочки от тавана на офис на петия етаж. Стоманени греди поддържаха пода на офиса, където се намираше Дарт.