Версия Пеликан
Шрифт:
Тя прекрачи прага и попита още първия човек, когото видя, къде може да открие Джоан Ратлиф. Той й посочи към дъното. Втората врата вдясно. Когато Дарби отвори втората врата, видя задръстена и разхвърляна стая с натрупани покрай стените книги. Две жени работеха съсредоточено.
— Търся Джоан Ратлиф — каза Дарби.
— Аз съм — обади се по-възрастната жена, която трябва да беше около четирийсет.
— Здравейте. Казвам се Сара Джейкъбс и пиша статия за „Вашингтон Поуст“. Може ли да ви задам набързо няколко въпроса?
Жената бавно остави
Дарби искаше да се усмихне презрително и да им каже нещо, с което да ги сложи на място. Тя беше втора във випуска си, по дяволите, така че какво толкова си виреха носовете?
— За какво е статията? — поинтересува се Ратлиф.
— Може ли да поговорим насаме?
Двете жени отново се спогледаха смръщено.
— Много съм заета — каза Ратлиф.
И аз също, помисли си Дарби. Ти сверяваш цитати за някаква безсмислена статия, а аз се опитвам да разоблича човека, който уби двама съдии от Върховния съд.
— Извинявайте — каза Дарби. — Обещавам да не ви отнемам повече от минута.
Излязоха в коридора.
— Съжалявам, че ви обезпокоих, но ми е много спешно.
— И вие сте репортерка в „Поуст“? — Прозвуча по-скоро като предизвикателство, отколкото като въпрос и Дарби беше принудена да продължи да лъже. Каза си, че ще издържи да се преструва и мами още два дни, а после заминава за Карибските острови, пък Грантам сам да се оправя.
— Да. Миналото лято работехте ли в „Уайт и Блазевич“?
— Работих. Защо?
Бързо, снимката. Ратлиф я взе и се взря в нея.
— Познавате ли го?
Тя поклати бавно глава.
— Мисля, че не. Кой е той?
От тази кучка ще стане добра адвокатка. Толкова много въпроси. Ако знаеше кой е, нямаше да стои в това коридорче, да се прави на репортерка и да се мазни на тая надута пуйка.
— Той е юрист в „Уайт и Блазевич“ — каза Дарби колкото се може по-убедително. — Помислих си да не би да го познавате.
— Не. — Подаде й снимката.
Стига толкова приказки.
— Ами благодаря. И пак се извинявам, че ви обезпокоих.
— Моля — каза Ратлиф, докато изчезваше зад вратата.
Тя скочи в новия понтиак, който спря на ъгъла, и после веднага се вля в потока от коли. Достатъчно време си изгуби в Правния факултет на Джорджтаун.
— Ударих на камък — каза Грей. — Лини го нямаше вкъщи.
— Говорих с Ейкърс и Ратлиф, и двамата казаха „не“. Значи петима от седем не познават Гарсия.
— Гладен съм. Не искаш ли да хапнеш нещо?
— Чудесно.
— Възможно ли е от петима стажанти, работили по три месеца в една фирма, нито един да не познае неин служител?
— Не само че е възможно, а е и напълно нормално. Много заобиколен път сме избрали. Щом има четиристотин адвокати, значи стават хиляда души,
— А различните отдели не са ли свързани, ако щеш, и пространствено?
— Не. Възможно е един адвокат по банково дело на третия етаж със седмици да не срещне свой познат от „Съдебни спорове“ на десетия етаж. Не забравяй, че тия хора са много заети.
— Мислиш ли, че сме сбъркали фирмата?
— Може би фирмата, а може би факултета.
— Първото момче, Мейлър, ми даде две имена на студенти от Джордж Вашингтон, с които са стажували заедно миналото лято. Дай да ги потърсим, след като хапнем. — Той намали и спря зад редица от ниски постройки.
— Къде се намираме? — попита тя.
— На една пресечка от площад Маунт Върнън, в центъра. Редакцията е през шест улици, банката ми през четири. А тази малка закусвалня е само зад ъгъла.
Влязоха в закусвалнята, която бързо се пълнеше с посетители за обяд. Тя седна на маса край прозореца, а той се нареди на опашката и поръча комбинирани сандвичи. Половината ден бе отлетял и макар че не й харесваше този вид работа, беше хубаво, че е заета, за да забрави за сенките. Не би искала да стане репортерка, а в момента бъдещата й юридическа кариера изглеждаше съмнителна. Доскоро възнамеряваше да стане съдия, след като натрупа малко опит в занаята. Ще забрави идеята си, беше твърде опасно.
Грей донесе табла със сандвичи и чай с лед.
— Така ли обикновено минават дните ти? — попита тя.
— С това се прехранвам. Цял ден слухтя, пъхам си носа тук-там, материалите пиша следобед и до късно през нощта пак чопля и ровя.
— Колко статии пишеш на седмица?
— Понякога три-четири, понякога нито една. Сам си избирам темите, никой не ми дава насоки. Сега е по-различно. Не съм публикувал от десет дни.
— Ами ако не се добереш до Матис? Как ще представиш случая?
— Зависи докъде ще стигна. Можехме да поместим историята за Верхик и Калахан, но защо да се хабим? Беше голяма новина, но увисна без факти. Плъзнаха се по повърхността, и толкоз.
— А ти ще ги удариш в земята.
— Надявам се. Ако докажем твоята версия, ще стане страхотна статия.
— Вече виждаш заглавието на първа страница, нали?
— И още как! Чакай, че адреналинът ми се покачва. Това ще е най-шеметният материал от времето на…
— Уотъргейт?
— Не. За Уотъргейт имаше поредица от дребни материалчета, които после се обединиха в нещо по-обобщаващо. Ония момчета месеци наред се мъчеха да открият следите, тук клъвнат, там клъвнат, един знае някоя дреболия, друг друга… А това, мила моя, е твърде различно. Това е много по-голяма история, а истината се знае от съвсем малко хора. Уотъргейт беше кокошкарска работа, много нескопосно потулена. Тук става дума за умело планирани престъпления на много богати и хитри лъвове.