Весела

Коларов Радослав

– Казвай, казвай Стефане, що се е случило!
– подкара го и той.
– Ела , ела седни тука и разказвай!
– придърпа го той навътре, да ги не слушат от пътя за що си говорят.

– Казвай, а ти жена иди донеси нещо на зетя да сипем, че виж колко е прашен, кой знае как е

бързал насам за помощ да дойде.

– Аз.. и за помощ , и за съвет дойдох, ама по-напред да ви рекна , че с Веселка отиваме у градо.

– Що щеш у градо бре Стефане, лошо ли ти е тука? Я, каква китна къща си имаш у ваше село, добитък на полето как ще оставиш, стопанка от дом, как в града на чуждо ще водиш?
– с тез въпроси към него се Стойчо приведе, а лице му едно пепеляво, без помен за цвят и усмивка, кога люлка с душа майстореше.

– Хм, не става инак бре бат Стойчо, ще продам всичко, ама Весела от нейно си либе ще разделя, че жена ми е вече и не може всяка вечер, пред всички за смях да ме прави.

– Какво ти либе бре Стефане, та наша Весела през порти по заник не е излизала, до герана за вода не сме я провождали , някой в лудост да не я открадне?

– А при кого тя ходи тогаз, всяка една вечер, щом месечина изгрей, при кого?

А кога след нея тръгна, по стъпки нейни да я последвам, все в гората влиза и все там я губя. Само смеха й дочувам как бисерно се лее, а на мене ми иде като вълк да завия. Наместо жена си нощем до мен да прегърна, аз тръните нощни бодливи прегръщам! А кога си дойде призори, е с усмивка доволна и морна на лице и мен като мъж не желае. Само кога месечина навън не изгрей, само тогава у дома стои, но е кат болна посърнала, дума не казва и сърце ми не дава да й посегна .

Замълчаха двамата, без дума повече и да отронят. Проводиха ги. А на изпроводяк

им дадоха малкото що за зимата бяха заделили. Да имат децата, че живота в града е тежък и няма да има кой да помогне. Продал бе Стефан бащино имане, продал а с парици ... къща по-малка от сайванта на село си бе купил. Апартамент, панелен. За толкоз стигнаха парите. И как стигнаха така и свършиха.

Всяка вечер, се Стефан уморен прибираше и все Весела на балкона заварваше. С очи насълзени, търсещи да зърнат полето, а наместо него бетон и асфалт дорде ти поглед стигне. С ръце протегнати да пипнат небето, а над глава й се само смог сив и задушлив стелеше.

Сама.

Без думите на цветята, без шепота на вятъра, без милувката на луната дори, Веселка се поболя. Посивя и с всеки ден все повече слабееше.

Не помогнаха докторите - Не е рак, озадачено разглеждаха изследванията й те. Не ни е позната таз болест, тази странна загуба на тегло и жизнен тонус.

Не помогнаха и врачките - И магия не е ! Тя уроки няма, нея кой зло се опита да стори, мигом злото срещу него ще се обърне !

Не помогнаха и молитвите му - Бог мълчеше. Отвърнал лице си от него, що бе се заклел жена си в обич и сговор да гледа

Замина си Веселка, замина, а кога си съвсем изстина до майка си на село вече бе пренесена. С коси руси посивели, с лице румено от мъка изпепелено, студена като месечината под която бе и родена.

Погребаха я.

Тихо как бе и родена.

Само една старица се скришом встрани после прекръсти

и рече - Самодива, самодива е била.