Вихър
Шрифт:
— Проклет да съм. Погледни!
Този път атаката беше комбинирана — от пехота и бронирани машини.
И начело на водещата машина се намираше…
Синд сграбчи екзотичната си пушка и се взря. Видя хубавото лице и сребърната коса.
— Той е! Искаш ли привилегията?
— Давай. Стигат ми толкова забави за днес.
Мъжът върху верижната машина беше генерал Даул. Синд предположи, че е сметнал тази атака за решаваща и е избрал да я предвожда лично.
Смело.
Смело, но глупаво, заключи Синд, докато натискаше спусъка и снарядът АМ2 разкъса гръдния кош на генерала
— Благодаря — каза Стен.
Синд се протегна към уилигъна. Смъртта на водача им дори не беше забелязана от прииждащите войници.
Вълна след вълна те се изсипваха на площада. Синд насочи дулото към редиците им, после реши да ги изчака да се приближат.
Вдигна глава, за да види по-добре — и очите й се разшириха.
— Джамчид и Холерик — прошепна тя с глас, изпълнен с богобоязън, докато призоваваше боговете на Бор. — Сарла и Лараз.
Спускащ се над покривите, гърчещ се като голяма черна змия, идваше циклон, който поглъщаше всичко по пътя си. И зад първият фуниевиден облак… още един. Един… два… Синд преброи шест, които се извиваха напред и назад като бедра на гигантски танцьор, докато приближаваха.
Стен си спомни „да убие хиляда души за четиридесет минути… да прекара сламка през наковалня… да захвърли четири тактически кораба… на половин километър разстояние…“
Торнадата подеха отломките, докато се приближаваха. Покрив. Барака. Гравислед. Личен кораб. Паднал тактически кораб. Мъж. Завъртя ги, унищожи ги, смаза ги така, че да не могат да бъдат разпознати, а после ги използва като оръжия.
Ушите на Синд писнаха и тя преглътна.
Ревът беше по-силен от огнестрелен залп и алтайските войски замряха. Обърнаха се и видяха циклоните.
После първият вихър достигна Площада на Каканите.
Засмука войниците и оръжията им като прахосмукачка. Вдигна ги и ги захвърли встрани.
Стен се изправи. Крещеше. Никой не го чу.
Махна с ръка назад. Назад — към „Виктори“.
Второ торнадо нахлу на площада. И двата фуниевидни облака се извиваха и въртяха, сякаш не бяха сигурни накъде да продължат.
Имперските войници побягнаха пред този нов демон, срещу който никой не беше и помислял, че ще се изправи.
Но не изпаднаха в паника. Бягаха — но бавно, за да помагат на контузените и ранените. Носеха или оръжията си, или носилки.
Стен и Алекс стояха на мястото, където широкият булевард се разтваряше, булевардът, над който Стен беше преминал с „Виктори“ към посолството преди цял един живот.
Площадът се превърна във вряща черна маса, след като още едно торнадо се появи на сцената. Стените на двореца поддадоха и се огънаха към зоната от ниско налягане, създадена от циклоните, и бяха засмукани и издигнати на хиляди метри по-високо към надвисналите облаци.
После вихърът се устреми отново напред, докато вятърът виеше, право през двореца, който някога беше гордостта на Каканите, а после за кратко беше приютявал доктор Искра.
Дворецът изчезна във вихъра.
Спътниците на торнадото, родени от голямата облачна стена, се спуснаха и започнаха неумолимо да поглъщат войниците на Алтайския куп, крехката конфедерация, за която се биеха, и безсмислената суетност на двореца,
След тях не остана нищо освен хаос.
„Виктори“ все още не беше излетял и изчакваше.
На една астрономическа единица разстояние от Рурик Стен изпрати ясно и некодирано послание с максимална мощност директно към частния канал на Императора и до имперския кабинет:
„Всички имперски войски бяха евакуирани успешно от Рурик в добър ред. Имперските части сега се отправят направо за Първичен свят. Алтайският куп въстана открито срещу Империята.
Прати ме на военен съд сега, помисли си той.
Побъркано копеле такова.
42.
Махони чакаше в килията си под новата сграда, където се помещаваше щабът на Вътрешна сигурност. Беше малка стая с бели пластмасови стени, сгъващо се легло и дупка на пода за изпражненията.
След няколко минути щяха да го заведат на предварителното заседание пред върховните имперски съдии. Беше облечен в бял комбинезон, както се изискваше от закона за обвинените в престъпление. Цветът беше символичен. Бялото изразяваше предполагаема невинност. Освен това показваше, че затворникът не е бил подлаган на мъчения.
Махони трябваше да се съгласи, че последното наистина бе вярно в неговия случай. Досега. Бяха се отнасяли с грубовата, но професионална любезност. Разбира се, че го бяха били. За първи път, когато го качиха на транспортния кораб за Първичен свят. Но това беше само за да го накарат да свикне с новото си положение в живота — насинявания и кръв, за да му покажат кой командва. Не влагаха страст в побоя. Нищо лично. Едно и също, докато го прехвърляха от един служител на ВС на друг.
Когато боят спря, Махони разбра, че датата за заседанието е определена. Беше рутинна предпазна мярка. За да се уверят, че всичко е зараснало до началото на заседанието.
Махони беше понесъл преживяното добре. Не че беше философски настроен за съдбата си. Отказваше да мисли за нея. Да мисли за предателството, означаваше само да се размекне — заради вероятно неизбежното мозъчно сканиране.
Вместо това мислеше за стари приключения. Приятели. Любовници. Никога не мислеше за храна. Махони беше благодарен, че затворническото меню е просто. Иначе онези ястия, които Императорът беше готвил за него, щяха да измъчват ума му.
Косъмчетата на Йън настръхнаха, старите сетива от „Богомолка“ се включиха. Някой го наблюдаваше. Успокои се. После чу тракане по вратата на килията.
А, най-накрая бяха дошли, Йън. Замълчи, сърце. И вие, бели дробове. Не ви трябва толкова много въздух. Хайде, момчета, покажете се като добри ирландци.
Пойндекс гледаше през едностранния екран, докато служителите на ВС измъкваха Махони от килията. Учуди се колко добре изглеждаше и се запита дали той би се справил така в същото положение. Изблъска тази мисъл. Това беше нещо, което предпочиташе да не узнава.