Владетелката на замъка

Холт Виктория

Плахо направих крачка напред и в носа ме удари отвратителна смрад.

— Огледайте се наоколо. Сигурно мирише неприятно. Внимавайте — вероятно има стъпала. — Селестин вдигна свещта високо и в мрака се откроиха две каменни стъпала. Слязох долу и в този миг вратата зад гърба ми се захлопна.

— Селестин! — ужасено извиках аз. Отговор не последва. — Отворете вратата! — изстенах. Мракът погълна вика ми. Осъзнах, че Седестин ме е затворила тук завинаги.

Взирах се в непрогледния мрак. Беше студено

и зловещо, повдигаше ми се от гадната смрад. Обзе ме неописуема паника. Само човек, изживял нещо подобно, би могъл да ме разбере.

Чудовищни мисли се блъскаха в мозъка ми. Боже мой, колко глупаво постъпих! Паднах в капана като последна наивница! Като покорна овца се подчиних на наставленията й и й помогнах да се отърве от мен!

Мозъкът ми се вцепени от ужас.

Треперех от страх.

Изкачих двете стъпала и отчаяно заблъсках с юмруци по каменната стена.

— Отворете вратата! — крещях отчаяно.

Знаех, че всичко е напразно. Никой не можеше да ме чуе. В параклиса толкова рядко влизаха хора…

Селестин щеше да се измъкне незабелязана от никого. Никой не я бе я видял да влиза в замъка.

Бях толкова уплашена, че не знаех какво да правя. Долових собствените си стенания и се ужасих, защото от този миг сякаш вече не съществувах. Бях се превърнала в нещо друго.

Чувствах се изтощена и омаломощена. Нямаше да издържа дълго в тази тъмна и влажна дупка. Блъсках по стената, докато изпочупих ноктите си. По ръцете ми се стичаше кръв.

Очите ми се нагодиха към мрака и аз се огледах наоколо. Забелязах, че не съм сама.

Не бях първият посетител на скривалището. Пред мен лежаха останките на Алис. Най-после я намерих.

— Алис — простенах. — Алис, ти ли си? Значи си била тук в замъка през цялото време?

Тя не ми отвърна. Устните й бяха замълчали завинаги преди повече от година.

Покрих лицето си с ръце — картината пред очите ми бе ужасяваща. Въздухът бе пропит с миризма на смърт и разложение.

Колко ли дълго бе живяла Алис, след като вратата бе хлопнала зад гърба й? Исках да разбера колко време ми остава.

След това сигурно съм паднала в несвяст. По едно време ми се счу някакво трескаво бълнуване, май беше моят глас.

Гърчех се в зловещ кошмар, но някаква част от съзнанието ми трезво преценяваше всичко.

Вече не бях сигурна коя съм. Дали все още бях Марта? Или духът на Алис се бе вселил в мен?

Изживявах наново трагедията, сполетяла клетата жена. Всичко се повтаряше като в натрапчив сън. Твърдяха, че е избягала с Джефри. За мен ще се говори, че съм тръгнала с Питър. Подлата Селестин бе пресметнала всичко.

Но защо… защо…

Осъзнах, че тя никога не е обичала Алвиън.

Беше заблудила всички ни с лицемерната си доброта; Тя не бе способна да обича. Беше се възползвала от Алвиън, по същия начин щеше да се възползва и от Конън.

Тя беше влюбена в замъка.

Представях си я как съзерцава цели часове Маунт Мелин от прозореца си, как му хвърля влюбени погледи.

Какво извращение!

— Алис… — шепнеха устните ми. — Ние станахме жертви на една маниачка…

Стори ми се, че Алис ми разказва как Селестин е дошла вечерта, рекла й е, че Джефри е хванал влака за Лондон; сетне я е повела към параклиса, за да й покаже откритието си.

Представих си как крехката, нежна Алис възкликва от изумление и слиза по двете каменни стъпала, за да срещне смъртта.

Не, това не беше гласът на Алис, аз бълнувах в мрака.

Все пак бяхме заедно. Най-сетне я намерих, тя щеше да ме утеши и нежно да ме поведе към света на сенките, към нейния свят, който щеше да стане и мой.

Ярка светлина ме заслепи. Някой ме носеше.

— Мъртва ли съм вече, Алис?

— Скъпа моя… скъпа моя… кошмарът свърши… ти си в безопасност — отвърна ми до болка познат глас.

Конън ме носеше на ръце.

— Мъртвите сънуват ли, Алис?

— Скъпа моя… скъпа моя… — нашепваше познатият глас.

Сложиха ме на някакво легло… Около мен се скупчиха много хора…

Видях някакво небесно създание с почти бяла коса.

— Алис, това е ангел.

Ангелът се наведе и ми прошепна:

— Това е Джили. Тя ни доведе при теб.

Джили ме възвърна обратно към живота. Разбрах, че не съм мъртва, че е станало някакво чудо. Ръцете на Конън наистина ме докосваха, наистина чувах гласа му.

Бях в спалнята си, през прозореца видях моравата и върбите; погледнах към спалнята на Алис, зад чиито завеси веднъж забелязах силуета на убийцата, която се опита да убие и мен.

Изкрещях.

Конън ме прегърна.

Чух нежния му глас:

— Всичко е наред, скъпа моя… Аз съм тук… любов моя… моя единствена любов… Ще остана с теб завинаги…

ЕПИЛОГ

Често разказвам тази история на внуците си. Те са я слушали много пъти, но отново и отново искат да я чуят.

Децата ми носят цветя, когато се връщат от игра в парка или в гората — искат да зарадват старата дама, която толкова увлекателно разказва как се е омъжила за дядо им.

Спомням си всичко толкова ясно, като че ли се е случило вчера. Пред очите ми е картината на пристигането ми в замъка; още потръпвам при мисълта за кошмарните часове, прекарани в мрака с мъртвата Алис.