Вуду
Шрифт:
Нора чу скърцащия звук, последван от свистене, след което се появи колеблива жълта светлина. Пендъргаст държеше усукано парче вестник, запалено в единия край. Отворената гилза от един патрон, от който той бе извадил кордита, за да запали огъня, лежеше на циментовия под.
— Елате и вижте — произнесе той със слаб глас. — Но ви предупреждавам, че ще ви трябват сили за тази гледка…
Подаде ръката си и Нора я пое. Изпитваше болка навсякъде; сякаш всичките й ребра бяха счупени от силата на изстрелите;
— О, боже. — Тя притисна ръка към устата си.
— Вижте добре — каза Пендъргаст. — Това е човекът, отговорен за убийството на съпруга ви и на Кейтлин Кид. Мъжът, който е убил Колин Фиъринг и Мартин Уортик, и който се опита да убие вас самата и мен.
Тя ахна.
— Защо?
— Като част от почти перфектния сценарий и хореография на — бих казал — една драма. Ще знаем главната причина едва тогава, когато открием един определен документ. — Гласът му беше толкова нисък, почти шепнещ, и тя едва успяваше да долови думите. — А сега трябва по-бързо да се обадим на „Спешна помощ“, ако сте… когато приключите тук.
Загледана в сцената на ужаса тя осъзна, че всъщност бе преживяла един жесток катарзис през завесата от болка. Обърна се.
— Видяхте ли достатъчно?
Тя кимна.
— Трябва да се махаме оттук. Кървите лошо.
— Третият куршум на Естебан не беше в жилетката. Мисля, че засегна белия ми дроб отляво. — Той се закашля; от устата му изхвърчаха кървави съсиреци.
Като използваха светлината на факлата, те бавно тръгнаха из подземието, изкачиха стълбището, прекосиха тъмната ливада и стигнаха до имението. Тук, в тъмната дневна, Пендъргаст помогна на Нора да легне на един диван, взе телефона и набра 911.
След малко рухна на пода, където остана да лежи неподвижно в разширяващата се локва от собствената си кръв.
85.
С идването на нощта седмият етаж на Университетската болница „Норд Шор“ утихна. Скърцането на инвалидни колички и носилки, прозвънването и съобщенията от сестринския пункт напълно спряха. И все пак имаше звуци, които не престанаха да се чуват: съскането на респиратори, слабо похъркване и мърморене, хленчене, пиукане на монитори, следящи жизнените показатели на пациентите.
Д’Агоста не чуваше нищо. Той седеше там, където бе прекарал последните осемнайсет часа: край самотното легло в частната стая. Очите му бяха забити в пода и той стискаше и отпускаше здравата си ръка.
С ъгълчето на окото си забеляза движение. В рамката на вратата стоеше Нора Кели. Главата й беше бинтована, а под болничния халат ребрата й бяха пристегнати и с подплънки. Тя се приближи до леглото.
— Как е той?
— Все същото. — Д’Агоста
— Много по-добре. — Тя се поколеба. — Ами ти? Какво правиш?
Д’Агоста поклати наведената си глава.
— Лейтенант, искам да ти благодаря. За помощта ти през цялото това време. За това, че ми повярва. За всичко.
Д’Агоста усети, че лицето му пламва.
— Не съм направил нищо.
— Ти направи всичко. Наистина. — Той почувства ръката й на рамото си, а след миг я чу да излиза.
Когато отново вдигна очи нагоре, бяха изминали два часа. Този път на прага стоеше Лора Хейуърд. Като го видя, тя се приближи бързо, целуна го и издърпа един стол за себе си.
— Трябва да хапнеш нещо — каза тя. — Не можеш да стоиш тук непрекъснато.
— Не съм гладен.
Лора се наведе към него.
— Вини, не обичам да те виждам такъв. Когато Пендъргаст ми се обади, каза, че си отишъл в подземието на Вилата. Аз… — Тя спря и взе ръката му. — Тогава разбрах, че не мога да те изгубя. Слушай, спри да се обвиняваш.
— Бях много ядосан. Ако бях държал гнева си под контрол, той нямаше да е прострелян. Такава е истината и ти я знаеш.
— Не, не я знам. Кой знае какво ще се случи, ако нещата тръгнат по един или друг път? Реакцията на полицията… всички ние го преживяваме. Но ти чу какво каза лекарят: кризата е преминала. Пендъргаст е изгубил много кръв, но ще се оправи.
Откъм леглото се чу леко раздвижване. Д’Агоста и Хейуърд погледнаха натам. Агент Пендъргаст ги гледаше през полузатворените си очи. Беше по-блед отвсякога — като смъртник, — и крайниците му, винаги слаби, сега бяха направо измършавели.
Агентът от ФБР ги гледаше със сребристите си очи без да мига. За един кратък и ужасен миг Д’Агоста си помисли, че е умрял. Но устните на Пендъргаст помръднаха. Двамата се наведоха, за да чуят.
— Доволен съм да ви видя, че изглеждате толкова добре — прошепна той.
— Ти също — отвърна Д’Агоста, опитвайки се да се усмихне. — Как си?
— Лежах си тук и доста мислих, освен това се наслаждавах на вашата загриженост. Какво е станало с ръката ти, Вини?
— Счупване на лакътната кост. Не е кой знае какво.
Очите на Пендъргаст потрепнаха и се затвориха. След малко се отвориха отново.
— Какво беше онова нещо вътре? — попита той.
— Къде вътре? — изгледа го Д’Агоста.
— В трезора на Естебан.
— Едно старо завещание и документ.
— Ах — прошепна Пендъргаст. — Последното завещание и завет на Илайя Естебан?
Д’Агоста се ококори.
— Откъде знаеш?
— Открих гробницата на Илайя Естебан в подземието на Вилата. Беше разбита минути по-рано и ограбена — без съмнение заради същото това завещание. Очаквам да е документ за собственост, нали?
— Точно така. Двайсет акра ферма — отвърна Д’Агоста.
Бавно кимване.
— Онази ферма, предполагам, отдавна не е вече ферма.
— Точно. Още от средата на четиридесетте години. Сега това са страхотни двайсет акра — първокласен имот в Манхатън, който се простира между Таймс Скуеър и Медисън Авеню. Завещанието е написано така, че Естебан да е единственият титуляр и наследник.