Без шанс за разпознаване
Шрифт:
Сюзан, опитвайки се да звучи сдържано и спокойно, предложи да отидат в Полицейското управление — Бен подозираше, че му предстои да прекара няколко часа в скучно очакване, и затова каза:
— Тя ще се обади.
— Тя продължава да е на онова заседание от час и половина. Не мога да остана с теб, Бен. Ще се наложи да я изчакаш там.
— Ще я изчакам тук — натърти той най-малко за пети път.
— Не се надявай, момчето ми. Или в полицията, или се връщаме обратно в центъра за
— В центъра? — не повярва на ушите си той. — Да не искаш да кажеш, че ще спя там?
Досега не беше оставал да спи там и нямаше намерение да го прави и тази вечер.
— Имаш право на избор. В полицията или в центъра?
Бен се ужаси от мисълта да прекара една нощ в центъра за малолетни.
— В полицията — беше отговорът му.
Бен и Сюзан преминаха през контролата на вратата, водеща към отдел „Убийства“.
Вътре всичко вреше и кипеше, полицаи тичаха нагоре-надолу, повечето разнасящи папки и всички изглеждащи съсипани от умора. Пистолетите на някои се подаваха изпод мишници и над коланите. Страхотно, помисли си Бен.
Сюзан непрестанно питаше за Дафни или за Болд минаващите покрай тях, най-накрая един полицай се вслуша в думите й, посочи дъното на коридора и спомена за лейтенант.
Сюзан посочи на Бен един стол, опрян на стената, и му каза да седне и да я чака.
— И аз искам да дойда — възпротиви се той.
— Ще стоиш там! — произнесе със заповеднически тон тя, улови го за раменете, завъртя го и лекичко го побутна.
Бен се отправи към стола.
Сюзан се насочи към дъното на коридора.
Бен остана сам за пръв път от векове насам.
Не можеше да откъсне мисли от Емили. Ами ако просто стане и си излезе през вратата…
Ако продължи да седи на стола, Сюзан ще го заведе в центъра и ще го остави там. Абсолютно беше сигурен в това. И заплахите им да навредят на бизнеса на Емили щяха да увиснат — ако нямаха него като свидетел.
Пъхна ръка в джоба си, за да провери дали там все още си стоят петте долара, които Дафи му беше дала за непредвидени случаи.
Заизмъква се от стола, оглеждайки се наоколо изпод вежди — по всичко изглеждаше, че никой не се интересуваше от него. Сюзан се беше изгубила някъде в дъното на коридора и никъде не се виждаше. Там й беше мястото! Той се запъти с бавна крачка към изхода, сред клокочещия хаос наоколо, все едно че търси тоалетната.
От десетте или петнадесетте души, които бяха най-близо до Бен, само две жени уловиха погледа му, и двете му се усмихнаха изкуствено — по начина, по който го правеха библиотекарките. Той не спря да крачи към изхода, изправил рамене, изпънал гръб — точно както Дафи го беше съветвала — беше сигурен, че някой ще се изпречи пред него и ще му попречи да избяга.
Но никой нищо не му каза.
Бен прекрачи навън и щом зави зад
„Емили!“, помисли си той. Сърцето му щеше да се пръсне.
53.
Дафи знаеше, че от момента, в който Джони Гарман беше идентифициран в автомивката, нямаше да остане сам нито секунда повече от живота си. Винаги щеше да има някой, който да го държи под наблюдение или да е в килията с него. Щеше да има адвокати, лекари, съдии и съдебни заседатели; но никога нямаше да остане сам.
Заради немного вероятната възможност Джони Гарман да си има още един помощник, освен Хол и баща си, не поеха риска да се срещнат с Мериън Мартинели.
Болд и Дафи най-много ги притесняваше липсата на телефонна връзка с „Лейкууд авеню“, сто и четиринадесет — телефонът беше изключен, след като къщата беше иззета в полза на града. Тази информация беше съществена, тъй като батерията на уоки-токито на Мартинели беше започнала да се изтощава. В четири и четиридесет и три следобед линията беше възстановена и телефонът в къщата иззвъня. Мартинели се отзова моментално.
— Ало? — прозвуча гласът й.
— Болд и Матюс, от заседателната зала — обяви Болд.
— Чуваш ли ме, Мериън? — попита Дафи.
— Да. Говори.
Отвърна й Болд, а не Дафи.
— Заподозреният е все още в автомивката. Очакваме, че ще остане там до пет часа. След това ще бъде под постоянно наблюдение и ако се насочи към теб, веднага ще те уведомим.
— Разбрано — отсече тя.
— Ще ти изпратим пакет чрез колетна служба — каза Болд. — Колетна служба, Мартинели. Разбрано?
— Колетна служба. Разбрано.
— Сълзотворен газ, противопожарно облекло и бутилка кислород.
— И батерии — напомни Мартинели.
— Добре — потвърди Матюс.
— Ако установим, че наблюдава къщата, ще излезеш от нея, като преди това изгасиш всички лампи.
— За да се увери, че момчето не е с мен. Да. Разбрах.
По линията се възцари тишина.
Продължи Болд:
— Вероятността да те последва е твърде слаба, но при положение, че те проследи, ще трябва да отидеш някъде. Не може просто да обикаляш с колата. На кино или в близкия супермаркет.
— Той може да подготви къщата за взривяване, докато ме няма.
— Знаем какво може да направи — сопна й се Болд. — Наблюдаваме къщата от всички страни.
— Ти се справи много добре — каза й Дафи, питайки се в същото време защо Гарман не беше погледнал в кутията.
За да научи адреса.
Пикап на колетната служба спря пред „Лейкууд авеню“, сто и четиринадесет в четири и петдесет и пет и Джон Ла Моя в кафява униформа изкачи стълбището и почука на вратата. Направи й знак, че й носи обещания пакет. Подаде й го и й прошепна: