Без шанс за разпознаване
Шрифт:
Лофгрийн изглеждаше съкрушен.
— Той откъде ще разбере какво обсъждаме с теб? — И зашепна: — Зарежи го Шосвиц. Аз съм цивилен. Да не мислиш, че може да ме уволни? Ще ме хване, ама друг път. — Той застана плътно до Болд. Дъхът му миришеше на кисело. Болд изобщо не беше настроен в този момент да слуша лекциите на съдебния лекар. — Ще кажем, че се опитваме да докажем вината на Стивън Гарман. Никой копче не може да ни каже. Виж, във ФБР имат всичко на файлове — цветовите схеми на всички произведени мастила: за писалки, флумастери, ленти за пишещи машини, касети за принтери, за каквото се сетиш. Снабдихме се с безброй схеми, за да се получи сравнението по-прецизно. — Болд се почувства раздразнен, не му се
— Изгубихме го, Бърни.
— Защо е бил с велосипед. Чух за това.
— Не. Искам да кажа изгубихме го изобщо. Ако утре се появи в автомивката, което е твърде вероятно, Шосвиц ще му прати призовка за разпит. Ще му поиска да даде показания за избухналия преди години пожар. Сигурен съм, че лейтенантът ще го направи. И това ще бъде краят. Този човек е ужасно предпазлив. С ченгел да му вадим думите, пак нищо няма да измъкнем.
— Страшно съжалявам да го чуя — призна Лофгрийн с видимо понамалял ентусиазъм. — Е, добре — претегли ситуацията той. — Тони и аз просто продължаваме да работим. — Погледна часовника си. — Прибираш ли се?
— Не мога да си го позволя — отвърна Болд.
Искаше му се да се прибере у дома и в същото време нямаше желание да се изправи лице в лице с Лиз. Искаше му се да я успокои, но тя трябваше първа да заговори за болестта, а не той. Не беше сигурен какво точно иска.
Вечерният здрач бързо чезнеше под напора на тъмнината. В скоро време съвсем щеше да се стъмни и наблюдението и на двата поста щеше да бъде силно затруднено. Дафи беше изскочила от боклукчийската кола преди около четиридесетина минути и оттогава нищо не беше чувал за нея. Ако я уговореше да им помогне, тогава щяха да станат екип от четирима — вместо двадесет и нещо допреди часове. Но и четирима щяха да се справят с наблюдението през нощта.
Втурна се към командно-съобщителната зала, за да даде необходимите нареждания. Надяваше се пейджърът му да не звънне — беше си наумил, че ако това се случи, значи щеше да има още един пожар, още една жертва. И макар така да се докажеше твърдението му, че Начетения е още на свобода, не желаеше това да става на толкова страшна цена.
В този случай най-доброто нещо, което можеше да го сполети, беше Начетения да се провали.
58.
Дафи се настани в един стол в маломерната стая на „Техническо обслужване“. Стените до тавана бяха закрити от метални рафтове с магнетофони, касетофони и видеоуредби по тях. Въздухът вътре беше спарен, миришеше на пот и прегоряло кафе. Тя зареди видеокасетата със записа от автомивката и натисна PLAY.
Бен не беше при Емили, не беше и на плаващата къща. Емили беше заплашила, че ще подаде оплакване срещу нея. Дафи не можеше да повярва как в един миг всичко около разследването така се беше объркало. Държеше себе си отговорна, защото тя беше първоизточникът на убеждението, че приликата с майка му щеше да се окаже решаваща за Джони Гарман и щеше да го накара да действа. Имаше чувството, че цялото й образование и специализация я бяха подвели. Така беше убедена, че клопката ще сработи. Още не можеше да повярва на случилото се и искаше да види записа, за да се увери отново със собствените си очи. Записът наистина се оказа с много по-чисто изображение, отколкото по време на прякото транслиране.
Джони Гарман влезе в колата, загледа се известно време в снимката на Бен, след това огледа прозорците в предната част, после в задната част, за да прецени доколко са замърсени, напръска ги от вътрешната страна с препарата от бутилката в ръката
В пролуката, след като колата беше слязла от миялната и преди да влезе в сушилнята, Гарман слезе и се качи отзад, за да почисти задното и страничните прозорци. Наведе се и за момент изчезна от екрана, появявайки се след това с пепелник в ръка, чието невидимо съдържание изсипа в торбата, прикрепена за колана му. След като колата стигна края на конвейера, той слезе от нея и затвори вратата.
Изобщо не беше погледнал в кутията.
Тя върна записа в началото и го прегледа кадър по кадър в забавен каданс, надявайки се по този начин да съзре някакво действие, убягнало й, докато касетата се беше въртяла с нормална скорост. Гарман си свърши работата и излезе от колата. Изчезваше от екран, когато седеше на задната седалка, не на предната — а това изобщо не беше от значение. Направо не беше за вярване!
С течение на годините тя беше развила определени инстинкти по отношение на работата си и на пациентите си. Можеше да усети кога заподозреният я лъжеше, както и усещаше кога казва истината. Знаеше кога да притисне и кога да отпусне натиска, кога да устройва психологически етюди и кога да говори направо. Джони Гарман би трябвало да се хване на стръвта, убедена беше в това. Записът показваше обаче, че е сгрешила.
Извади касетата и я остави настрана. Екранът беше станал небесносин. Изключи уредбата, усещайки в устата си горчивия вкус на провала. Дани Коч от „Техническо обслужване“, който от край време беше увлечен по нея, я настигна в коридора и й подаде раницата на Бен, в която Мартинели беше пъхнала видеокасетата и я предала на Ла Моя. Това отново я върна към мисълта за момчето и втория голям шок за деня. Влезе в колата си и пусна раницата на седалката до нея.
Дафи потегли със запалени фарове в ранния вечерен дъжд, който затягаше още по-здраво обръча на надвисващия над града мрак. Мокрият път не я накара да намали скоростта — и така стигна до първия светофар. Винаги караше бързо, а тревогата й за Бен я подтикна още повече да увеличи скоростта. Жълта светлина смени зелената. Дафи превключи на по-ниска скорост и натисна с носа на обувката си спирачката, задницата на колата й леко се занесе, но тя веднага коригира отклонението с волана. Червена светлина замени жълтата. Дафи отново превключи на по-ниска скорост и натисна здраво спирачката. Гумите срещнаха съпротивата на асфалта без свистене и колата рязко намали.
Раницата на Бен полетя от седалката и падна на постелката долу.
Колата леко се наклони напред и спря, разклащайки се върху ресорите.
Дафи се наведе, протегна ръка към раницата и я издърпа обратно върху седалката, улавяйки я за една от черните дръжки.
Светлините се смениха последователно, но тя не забеляза нищо.
Шофьорът на колата зад нея натисна клаксона, но тя не чу нищо.
Колите започнаха да я заобикалят, бързайки да не изостанат от разрешеното от зелената светлина движение, един от шофьорите, изравнявайки се с нея, й показа среден пръст. Дафи не забеляза и това. Вниманието й беше изцяло погълнато от раницата. В съзнанието й се въртеше видеозаписът — първото поглеждане на Гарман назад, след това моментното му излизане извън кадър — тя беше успяла да преброи до две, преди той отново да се появи с пепелника, чието съдържание след това изсипа в торбата.