Без шанс за разпознаване
Шрифт:
Щом от хондата излезе човек с фигура на жена, Болд, който би познал точно тази женска фигура и от сто километра, осъзна, че плановете му отново се променят.
Да върви по дяволите подкреплението. Тя какво правеше тук?
Болд се затича към нея.
68.
Бен трепереше от страх във временното си скривалище, в това време Лицето се приближи до оградата, улови една от жиците и я разтърси. Тя силно изскърца, след което Лицето се извърна към складовете и завъртя бавно глава, като че ги оглеждаше внимателно.
Зае се да обхожда района като войник на дежурство, започвайки от първата редица складове, плътно прилепвайки ухо към вратите на някои от тях — подмина на не повече от пет метра мястото, където се криеше Бен, притаил дъх и приковал поглед в него. Мъжът с особеното лице мина покрай него, като вниманието му беше изцяло насочено към складовете. След няколко минути той изви покрай далечния край на редицата, Бен предположи, че ще продължи с щателната си проверка и на останалите редици складове — сигурно бяха най-малко десет или петнадесет редици.
Не посмя да се втурне към оградата и да се опита да я превземе, докато Лицето беше навън и патрулираше. Така беше решил, докато не чу след няколко минути същия звук като от скърцаща врата на гараж — отвори се и се затвори. Тогава реши, че мъжът се е прибрал в своя склад. Бен изчака още няколко минути, целият беше в слух и за най-малкото раздвижване. Нищо. Но след това като че изведнъж го връхлетя чувство на ужас. Ами ако затварянето и отварянето на вратата беше само номер? Ами ако мъжът го беше направил само за да накара Бен да си помисли, че е в безопасност и да тръгне към оградата? Дали всъщност не целеше точно това да се случи?
Голямата вероятност това да е така направо смрази Бен и той като че се срасна с мястото, където се намираше — празното пространство между оградата, по която вече веднъж се беше покатерил, и оградата, която беше зърнал преди малко. И двете му се струваха отдалечени на километри.
Едва когато видя червената хонда на Дафи да минава — и отминава! — той реши, че трябва най-накрая да предприеме нещо. Втурна се към оградата, но преди да измине и два метра, отново спря и се притаи в сянката.
Къде беше армията от полицаи като на филмите, запита се той. Хеликоптерите. Как може само една кола? Не й бяха предали точно ли от деветстотин и единадесет? Дафи, сам-самичка?
Ами ако наистина Лицето се беше скрило и само го чакаше кога ще хукне към оградата? Ами ако беше видял и нея? Тогава какво?
Оставаше само едно, реши Бен: да предприеме своя ход. Сега, преди всичко да се беше объркало.
Той не виждаше колата й, но се втурна надясно, далеч от вратата, колкото се може по-далеч от мястото, където последно беше видял мъжът да минава, покрай офиса, покрай някаква безименна сграда, зад ъгъла и право в нечия прегръдка, която се сключи около него като менгеме. „Дафи!“, помисли си той. Но моментално си даде сметка за силата на ръцете, сключили се около него и вдигна глава, за да погледне в бялата, блестяща кожа и дупките наместо очи на онова страшно лице и светът за него се разпадна. Образът пред него се замъгли — също като след края на мултипликационните филми, където картината се смаляваше, смаляваше, докато
— Ти? — проряза въздуха гласът, като че той също беше видял призрак.
69.
Усещайки присъствието на друг човек до себе си, Дафи се изплаши до смърт. Тя се привдигна от мястото, където се беше свила — на около десетина метра от югоизточния край на редиците складове, зад паркирания тир със спукани гуми.
Нужни й бяха около петнадесет секунди, за да се съвземе. След което изсъска ядно към Болд:
— Можех да те застрелям.
Болд не обърна внимание на думите й, вниманието му беше изцяло погълнато от складовете.
— Не съм се обаждал по радиостанцията — изскърца той, — така че няма как да си разбрала оттам.
— Бен се обади — сопна се тя и разбули загадката, казвайки за сложната комбинация със Сиатълския информационен център.
— Той е там? — възкликна Болд смаян.
Това момче направо имаше талант да попада в беди, особено където и Джони Гарман беше замесен.
Дафи махна с ръка в тъмнината и на Болд му трябваха няколко секунди, за да забележи колело, подпряно на друг разнебитен тир. Беше виждал същия този велосипед в бараката зад къщата на Сантори.
— Металните части са все още топли — каза тя, показвайки му отново, че освен психолог, проявява способности и на следовател. — Казал е, че е проследил Гарман дотук — прошепна тя гневно.
Като че беше готова всеки момент да се разплаче. На Болд му беше познато това чувство.
— Там вътре?
— От деветстотин и единайсет са идентифицирали мястото на обаждането като монетен автомат на този адрес. — След дълга пауза тя продължи: — Кажи ми, ме не го е направил, Лу. Защо би го направил?
Болд, без да откъсва поглед от складовете, се опита да разсъждава на глас върху току-що чутото:
— Значи е бил при къщата, взел е велосипеда, карал е дотук и е там някъде вътре. А ако и Гарман е вътре, кой знае какво може да се случи.
— И аз отивам там.
— Абсурд — сопна се Болд. Погледът, с който я измери, би могъл да спре и цял тир. — Хайде стига! Това го има и в учебниците. Не залавяй подпалвача на негова територия. Ще го изчакаме да се покаже навън, мятаме ласото и го хващаме.
— Той изобщо не ме интересува — каза Дафи. — Аз говоря за Бен. И Бен ли ще чакаме да излезе навън? Това също ли го пише в учебниците? Той е там — или се прави на герой, или го е страх да излезе навън. — Сега отново говореше като психолог. — Така че заради неговата безопасност ние трябва да го измъкнем оттам. Веднага! Ако се колебаем, направо си просим ситуация, в която Гарман може и да го вземе като заложник. Ако се колебаем и Шосвиц да реши да се включи, пак няма да спаси положението.