Без шанс за разпознаване
Шрифт:
— Може би вече не вярва на никоя от нас — предположи Дафи в опит да успокои другата жена.
— Не, не е това — отвърна с нервен тон Ричланд.
— Какво тогава?
— Слушай. Не очаквам да ми повярваш. Знам, че не вярваш на такива неща. Сигурно просто не виждаш причина да вярваш. Не знам. Моля те да повярваш поне веднъж. Или поне да чуеш това, което искам да ти кажа.
— Продължавай.
Дафи потисна желанието си да се разкрещи на тази жена, да й се накара. Хайде давай, какво чакаш, искаше й
— Аз наистина имам видения. Наистина. Трябва да ми повярваш… Имах и тази вечер. Няколко. Първия път…
Докато слушаше насечения заради постоянното запъване говор на Емили, сълзи потекоха от очите на Дафи. Потискаше собствените си емоции, а се поддаваше на емоциите на другите. „Ами това си беше поредният номер на Емили!“, напомни си тя. Емили Ричланд беше професионална лъжкиня, нищо повече.
— Той беше мъртъв. Лежеше върху земята, с отворени очи. — И Ричланд избухна в ридания. Ако това беше преструвка, то тя беше дяволски добра актриса. — Бен — прошепна тя — лежеше на земята. О, господи… А сега — точно преди да се обадиш — ми се яви второто видение. Тъмно е, има една ограда и Бен се е свил до нея. Той е в опасност, госпожице Матюс. Знам, че е така. Чувствам го. Видях го. Но не знам какво да направя!
Дафи не искаше да дава воля на ужаса, който самата тя изпита, слушайки разказа на Емили. В съзнанието й се появи образът на момчето от виденията на Емили. Стори й се, че най-доброто решение в този момент е да я накара да повярва, че е взела на сериозно думите й.
— Нещо друго имаш ли да ми разкажеш? Или да ми кажеш?
Като психолог тя просто не можеше да си позволи да вярва на паранормалните способности на Емили; като човек, който обичаше момчето, вярваше на всяка нейна дума.
— Ограда… Тъмнина… Бодлива тел, разбираш, нали? Гледа през нея. Сандъци. Синкави сандъци.
— Вагони?
— Не знам.
— Контейнери. Корабни контейнери.
— Не мога да ги видя добре. Синкави сандъци. Ограда… Тъмнина.
— Ще ти се обадя — каза й Дафи. — Веднага щом разбера нещо, ще ти се обадя.
Ричланд не беше спряла да плаче. Дафи прекъсна линията.
Ужасяващ номер, ако наистина беше номер, помисли си тя.
Това обаждане й подейства като подтик за действие — край на колебанията. Вдигна слушалката и набра номера на мобифона на Болд.
65.
— Открих го — изрече с гордост Лофгрийн, подавайки на Болд две диаграми за сравнение. — Тази отляво взехме от базата данни на ФБР, за което вече ти казах — там притежават данни за всички мастила, които някога сме произвеждали. А тази отдясно е на мастилото, използвано в писмата на Колежанина.
Приликата между двете диаграми, макар не изцяло съвпадаща, беше очебийна.
Болд изрече с молитвен тон:
— Сега кажи ми, че не двеста хиляди души в Сиатъл са си купили от тези химикалки.
— Не са. Не и след като целта не е била да ги продават масово.
— Не, ти ще ми кажеш — сопна се Болд, преобръщайки наопаки фразата и поохлаждайки ентусиазма на Лофгрийн. — Голям ли им е обсегът на действие, Бърни?
— Много сме далеч от Сейнт Луис, Лу. Значи не можем да очакваме, че компанията ще бъде залята от поръчки от Сиатъл.
— Колко клиенти от Сиатъл има?
— Колко? Как бих могъл да знам? Нали на теб това ти е работата. Аз сравнявам, анализирам, идентифицирам. Това е моята работа. Твоя работа е да звъниш по телефоните, не моя. И не очаквай чудеса — фирми от рода на тази пускат множество модели. А ние не знаем какъв модел търсим.
— Форма, искаш да кажеш.
— Форма, размери, цвят. А това ще стесни кръга на търсене.
— Ти ще звъниш по телефоните, Бърни. Събуди някого, ако трябва. Притисни ги. Не ме интересува как точно ще го направиш. Но ги накарай да отворят регистрите си — още тази вечер — още сега! Всеки клиент в Сиатъл, всеки клиент.
И Болд тръгна по коридора.
— По дяволите, ти какво ще правиш? — извика с възмутен тон след него Лофгрийн. — Аз не съм детектив!
Без да се извръща, Болд махна с ръка и изкрещя:
— Аз ще ти дам описанието на химикала. Ще ти дам модела, който да търсиш.
Коч работеше на видеомонитора, когато Болд влезе в задимената стая. Сержантът опита с ръка да разсече димната завеса.
— Не знаеш ли, че в тази сграда е забранено да се пуши от седем години?
Омразната цигара в ъгълчето на устните на Коч подскочи.
— Ами арестувай ме — каза той и издиша голям облак дим.
На монитора Болд видя картина със зърнеста структура от записа, който Коч беше направил в стаята на Гарман.
— Превърти го напред — нареди му Болд.
— Аз тъкмо…
Болд го прекъсна и повтори нареждането. Накара го да превърти до момента, в който се виждаше какво има на масичката. Първо пликовете, после картончетата. На заден план оставаше металната кутия с моливи и химикали. Болд каза на Коч да стопира кадъра.
— Можеш ли да го увеличиш? — попита го.
— Има начин, сержант. Можем да увеличим каквото си поискаме, само че при такава миниатюрна лента рискуваме да загубим очертанията на предметите при увеличение.