Без шанс за разпознаване
Шрифт:
Разбирайки какво може да търси Болд от казаното преди малко, Бейън каза:
— Всичко, което се е оказало близо до сградата, е отишло в пламъците. Няма да намериш никакви хартийки от дъвки или нещо подобно.
— Хайде, не се опъвай — призова го Болд.
— Добре, добре — смотолеви Бейън, — експертната група на помощ на отдел „Убийства“!
Болд му смигна и сведе поглед надолу, към обгорялата яма, където Гарман и другият инспектор ровеха из боклука. Мислеше си до каква степен е бил унищожителен пожарът и че едва ли ще открият труп, а без труп значи нямаше и убийство. Нямаше да има и разследване за убийство. Неговата група се занимаваше със случай на
Тревата, опасваща сградата, беше обгоряла до черно от високата температура, а земята под нея се беше превърнала от струите вода от маркучите на пожарникарите в жвакаща кал. Болд се оглеждаше за капачки от бутилки, фасове — изобщо нещо, което би могло да го насочи към подпалвача. Докато се движеше в очертанията на обгореното, той се опита да възстанови престъплението. Разказваха се легенди за полицаи, които едва ли не били способни да видят престъпленията — да си създадат ясна представа за убийствата. Болд не притежаваше такава способност. Но понякога можеше да реконструира технологията на убийствата, базирайки се на видими белези и факти. В редки случаи фантазията така завладяваше съзнанието му, като че му прожектираше филм за това как точно се е случило убийството. В тази нощ на ранния следобед случаят беше точно такъв.
Той вдигна глава и пред него изведнъж като че се извиси непокътнатата още къща. Къщата, която никога не беше виждал. Беше покрита с кафяви шинди, а около прозоречните пространства бяха боядисани в бяло. Представляваше съвсем семпла конструкция, двуетажна. Без комин, но с телевизионна антена стар модел, изкривена и ръждясала, с която от дълго време е било невъзможно да се ловят сателитни канали. Видя стълба, подпряна на една от страничните стени, и гърба на мъж, който се катери по стълбата.
Зад него изви сирена и образът изчезна. Той се огледа наоколо, като че се беше загубил и искаше да се ориентира; като че се беше събудил. С никого не беше споделял за явяващите му се халюцинации, даже не и с Лиз. Половината от нежеланието му да разказва за това се дължеше на потенциалната възможност да предизвика смущение и объркване, другата половина на суеверие — не искаше да предприема нещо, което би могло да сложи край на редките моменти, когато проникваше в миналото.
Знаеше от предишните случаи, че не трябва да мърда от мястото си. Знаеше от разговорите си с Дафи, че подобни състояния на живо въображение обикновено бяха предизвикани от нещо видяно, звук, мирис; че такива стимули се запечатват в подсъзнанието. Разбираше, че това, което беше отключило видението, се намираше някъде наблизо или току-що беше минало край тях. Първо се заслуша в звуците и шумовете. След това подуши миризмите, носещи се от обгорялото пространство. През цялото време очите му се вглеждаха внимателно в това, което го заобикаляше.
Отговорът лежеше досами краката му, не в миризмите или звуците. Две следи в калта, два правоъгълни отпечатъка в почернялата трева. До дясната вдлъбнатина имаше някакви сини точици върху калта. Той се приведе, внимателно ги разгледа и остана разочарован, тъй като ги идентифицира като отпечатъци от стълба. Пожарникарска, реши той. Страничните греди на стълбата бяха потънали на около шест сантиметра в пръстта, оставяйки характерен отпечатък във вид на обърнато V.
Болд веднага скицира видяното, след което се изправи и видя, че Бейън е застанал до него.
— Откри ли нещо? — попита го Бейън.
Болд отбеляза:
— Предполагам,
— Няма начин. Много е било горещо, за да могат да го направят. Освен това — допълни той, махвайки с ръка към пространството пред отпечатъците, — тук изобщо е нямало стена, огънят я е погълнал. Малко трудно би подпрял стълба, когато няма на какво.
Болд вдигна глава нагоре към мястото, където би трябвало да е стената, и видението с мъжа, катерещ се по стълбата, се върна. Отне му време да огради мястото с лента с полицейска маркировка, преди да продължи с огледа на самата находка. Бяха открити само отпечатъци, но не и стълбата.
Болд се обади в службата и поръча на Бърни Лофгрийн, старши специалист по идентифицирането, да изпрати някого, който да направи необходимите замервания и снимки на отпечатъците и да вземе образци от сините точици — от дреха може би или от парче плат — до тях. Обля го вълна от възбуда — улики, събрани от мястото на престъплението, каквито и да било улики и доказателства, бяха най-важното в едно разследване. Два палежа са прекалено много, помисли си той.
Болд тъкмо беше прекрачил прага на собствената си къща по-късно същата вечер, когато нова улика от мястото на престъплението се прояви от само себе си. Той беше престоял часове на мястото на пожара, надзиравайки отпечатъците, и беше присъствал и на гротескното по своята същност намиране на овъглен труп с нарушена цялост в сутерена, заклещен под преобърната вана. Преместването му беше извършено много внимателно. Самият Дикси се появи, за да се заеме с това — нещо, което много впечатли Болд. Полът и възрастта на жертвата останаха неопределени. Повече щеше да се знае след аутопсията на следващия ден.
Тъкмо беше влязъл през задния вход в къщата си и се препъна — буквално се препъна — върху новата улика: ботушите му бяха залепнали за пода веднага щом беше прекрачил прага. Те залепнаха, а Болд полетя напред и се сгромоляса върху пода като пияница след дълъг престой в бара.
Измъкна краката си от ботушите и понечи да пипне топящата се гума на подметките, но размисли. Щом това, върху което беше стъпвал, е могло да стопи подметка от вибрам, значи не трябва да си пъхаш ръцете в него. Зачуди се дали някой друг от присъствалите не се беше натъкнал на същия феномен, а може би единствен той е бил с граждански ботуши?
Набра номера на Бърни Лофгрийн, събуди го и му съобщи за подметките на ботушите си. Отговорено му беше да ги завие внимателно в алуминиево фолио и да ги занесе в лабораторията сутринта.
— Какво може да е, Бърни? — попита Болд приятеля си, след като старши специалистът приключи с инструкциите си.
— Или много силна основа, или силна киселина — отвърна Лофгрийн, в тона му се четеше недоумение. — Но какво е търсило нещо подобно в един пожар, засега не мога да ти отговоря.
12.
Бен се пробуди за трети път сред клоните на кедровото дърво край къщата на Емили заради звука от навлизащ в алеята автомобил. Бързичко идвайки на себе си, той осъзна, че си е било чист късмет да не се изтърколи от платформата долу, тъй като беше лежал почти на ръба, по корем, едната му ръка даже висеше във въздуха. След като се измести, за да може да седне, той потрепери от болка и си припомни побоя, който сънят го беше накарал да забрави. Запита се дали не беше дошъл моментът да даде най-накрая на Емили доказателството срещу втория си баща, за което тя толкова беше настоявала, моментът да предприеме нещо, но тази мисъл го накара да потрепери още по-силно — от ужас какво ли щеше да му се случи, ако Джек го намереше.