Без шанс за разпознаване
Шрифт:
Чудно как само с едно око Бен можеше да обгърне с поглед толкова много неща или може би тъкмо на недостига на зрително поле се дължеше усилването на периферното му зрение. Много често го беше удряла футболна топка или хокеен стик, или даже юмрук на друго дете, тъй като се бяха придвижили твърде бързо в зрителното му поле и го бяха хванали неподготвен. Малко по малко мозъкът се беше пригодил към това да му изпраща предупредителни сигнали много по-рано, отколкото получаваха същите сигнали хората, които гледаха с две очи. На Бен не достигаше дълбочина на зрителното поле — светът се представяше в две измерения пред лявото му око. Преценките му за дистанция бяха винаги погрешни, а двигателната му координация по линия на връзката око — ръка беше увредена заради тази телесна аномалия. Но ако нещо или някой
Беше просто някаква фигура. Тъмна. С височината на втория му баща. От лявата му страна, между две паркирани коли. Наблюдаваше. Може би той или тя стоеше там, очаквайки да се появи някой от притежателите на някоя от колите, след като му е бил проверен багажът на летището. Струваше му се обаче, че ставаше дума за нещо далеч по-престъпно — ами например ако тази фигура наблюдаваше самия Бен или мъжа до асансьора? Най-лошото беше, че присъствието на този човек плашеше Бен до такава степен, че да се страхува да се покаже извън микробуса — щеше да бъде забелязан, а нещо го караше да не допуска подобна възможност, на никаква цена. Макар да не можеше точно да формулира усещанията си, той за първи път истински се докосна до това, което наричаше дарба у Емили, изпита на практика какво значеше да притежаваш способността да се настроиш на вълната на неуловимите сигнали вътре в него, които, ако трябваше да им вярва, чертаеха картина от собственото му бъдеще — ако прекрачеше извън микробуса, чакаше го опасност.
Фигурата в сянка изцяло го беше завладяла, не можеше да откъсне поглед от нея. Когато мъжът — той изведнъж го видя съвсем ясно — извърна поглед от асансьора към микробуса, Бен знаеше — с абсолютна сигурност — че се беше запътил към него. Не разбираше защо. Не можеше да извлече от видяното никаква връзка с този човек, която да му се струва смислена. Но знаеше.
Асансьорът пристигна.
Бен завъртя дръжката на вратата, изкушен да избяга веднага, без да обръща внимание на тъмната фигура. Желанието му да се измъкне беше така силно, че буквално го тласкаше навън. В същия този миг обаче мъжът в сянката се раздвижи, излизайки от скривалището си между двете коли, и се запъти право към микробуса. Един глас в главата на Бен му заповяда: „Недей!“ и той отпусна бравата.
Ник, шофьорът, влезе в асансьора с чувала на рамо. Асансьорната врата се плъзна и го скри.
Другият мъж се приближаваше изненадващо бързо — с големи крачки, почти тичайки. Ивици светлина преминаваха по лицето му, но даже и така на Бен му беше невъзможно да различи очертанията на това лице. Изглеждаше така, сякаш мъжът носеше маска.
Бен повдигна пейката и се вмъкна в хранилището, принуден да се скрие сред инструментите и мазните парцали, усещайки се все повече забъркан в нещо, с което не искаше да има нищо общо. Колко пъти Емили го беше предупреждавала изобщо да не се докосва до колата на клиент! Почувства се така, като че всичко се беше случило абсолютно нарочно — за да му бъде като урок; даже очакваше приближаващата се фигура да се окаже Емили. Всичко това се разиграваше в мислите му. Обеща си, че ако успее да се измъкне жив, никога повече, поне един милион години, няма да пипне чужда собственост. Надяваше се, че това обещание, дадено пред самия него, можеше по някакъв начин да го защити от мъжа, който идваше насам, а това караше стомахът му да се свива от страх.
Задната врата на микробуса се отвори с проскърцване. Бен усети, че всеки момент ще се напикае. Затрудняваше се да диша, гърлото му беше пресъхнало. Докато шофьорът за него беше означавал заплаха, тази тъмна фигура той възприемаше като самата смърт. Сякаш тя крачеше по паважа. Застрашителна. Вещаеща зло. Тази тъмна фигура навяваше страх. Бен усещаше злото в този мъж през стената на хранилището като горещ сух вятър, от който изведнъж повява студ. Вледеняващ. Ужасяващ.
Вратата се отвори и почти веднага се затвори; Бен не усети пружиниране на ресорите — никакъв знак, че мъжът е влязъл вътре. Чакаше и се ослушваше. Кръвта му блъскаше в ушите и в гърдите. Пръстите му се вледениха и изведнъж целият потрепери,
Абсолютно празно. Прииска му се шумно да благодари на Бога. Вместо това вдигна капака, прехвърли се извън ковчега и се втурна към изцапаното стъкло на задната врата.
Паркингът изглеждаше празен. Но той не повярва, че това е така наистина и огледа навсякъде, отново и отново, за да установи къде се е спотаил онзи мъж — той обаче не се виждаше никъде. Бен завъртя бравата на вратата и я натисна навън, надявайки се за негов късмет вратата да се окаже…
… заключена!!!
Вторият мъж беше сложил резето. Усети, че му се повръща. Натисна вратата няколко пъти навън, без да се съобразява с факта, че може да бъде чут или забелязан. Нежеланието да приеме, че планът му се е осуетил, го накара да се облегне с цяло тяло върху вратата и да натиска, докато най-сетне осъзна, че това, което прави, е ужасно глупаво. Не само че вдигаше шум, ами се опитваше и да се пребори с железария. Беше абсолютно нечестно — къде беше късметът му, когато най-много се нуждаеше от него?
Той коленичи в желанието си да огледа по-добре и да разбере дали резето само е дръпнато, но не и заключено. Щом коленете му се отпуснаха върху мръсното килимче, усети някаква издутина, погледна надолу и видя изпод килимчето да се подава ъгълче на плик. Издърпа го — беше чисто бял плик, доста издут, без да е тежък. Не можа да се въздържи да не погледне вътре. Вдигна капачето и видя набръчкани краища на банкноти. Много на брой. По петдесет и двадесет и няколко по десет. Стари банкноти. Употребявани. Бяха страшно много.
Сториха му се като милион долара. В брой, в неговите ръце. Щеше да има нужда от пари, за да се прибере вкъщи. А той изобщо нямаше. Протегна ръка и издърпа една двайсетачка. После още една. След всяка издърпана банкнота възбудата му растеше. Кой щеше да разбере, ако вземеше целия плик? Толкова пъти, докато прибираше десетдоларовата банкнота, получена за сеанс, в цигарена кутия, която държеше в хладилника си, Емили повтаряше едни и същи думи пред Бен: „Парите са свобода“. Тези думи се бяха запечатали в съзнанието му и му бяха нещо като мантра. Парите означаваха независимост. Парите предоставяха възможност на човек да бъде самият себе си. Държеше в ръце плик с пари и нямаше кой да го забележи. Можеше да даде парите на Емили; можеше да си плаща за храната; можеше да живее при нея.
Съществуването на тези пари оказа поразително въздействие върху него. Вече нямаше никакви наркотици наоколо. Той не беше заключен в товарната част на микробус. Беше свободен. Нямаше да върне плика там, където го беше намерил. Даже не допусна в мислите си подобна възможност. Затвори плика и го пъхна в предния джоб на панталона си. Имаше шанс да започне нов живот. Чувстваше се като зашеметен. Тогава изведнъж го връхлетя реалността на плена му между четирите стени на микробуса. Пликът като че щеше да го изгори. Изведнъж му се стори прекалено тежък и издут, сякаш ако някой в момента го наблюдаваше, нямаше начин да не забележи наличието му. Но това не го накара да размисли и да го върне на мястото му. Разшета се като у дома си, провери гардеробчето — не намери метла или бърсалка, вместо това откри бейзболна бухалка. След което веднага се покатери върху сгъваемата маса и вдигна бухалката нагоре, опитвайки се да отвори прозорчето на покрива. Наложи се да натиска три пъти, докато успее да захване куката за една от дупчиците и даже тогава не успя да я промуши изцяло — просто крайчецът на куката се закрепи върху отвора й, независимо от това прозорчето остана отворено, а Бен прибра бухалката обратно в гардеробчето и го затвори. Отново усещаше как времето го притиска, усещането за предстояща беда не беше изчезнало, само се беше притъпило. Това не попречи на движенията му да останат уверени и бързи, което се дължеше на опита от многобройните огледи на колите на клиентите, правени трескаво и крадешком, докато те се настаняваха на стола срещу Емили. Сетивата му бяха нащрек и в пълна готовност. Ръцете му бяха влажни, кожата му гореше.