Без шанс за разпознаване
Шрифт:
Лицето й придоби сурово изражение.
— Лъжеш се, ако очакваш фанфари и славословия. Имам нужда от това ходене на вилата, Лу. Това се опитвам да ти обясня. Ако можех да отида там без Сара — ако можех да я заредя с толкова мляко, колкото има нужда за два дни — щях и нея да ти я оставя, но сега не мога, макар постепенно да намалявам кърменията. Не те моля…
В това време Болд се беше приближил до мивката, за да си налее вода от филтрираната, и забеляза, че видимостта през прозорците е значително по-добра. Това му направи впечатление, защото миенето на прозорците беше негово
— Заради прозорците ли е всичко това? Поръчала си да ги измият? Виж, аз мислех да…
— Не, не е заради прозорците — отрече тя.
— Поръчала си — настоя на своето той.
Ясно беше, че е поръчала — при това работата беше много добре свършена. Професионално. Болд даже изпита известна ревност.
— Това беше грешка — каза тя, огорчена от опита му да отклони вниманието й от проблема с извънредните му часове. — Въпросът е, че ако не работиш извънре…
— Поръчката да ни измият прозорците е грешка? Не смятам така. Чудесно са си свършили работата.
Надяваше се да обърне всичко на шега и така да потуши гнева й, защото ако се съберяха двете неща накуп — че не му се плащаше за извънредната работа и че не се застояваше вкъщи достатъчно, за да си изпълни домашните задължения — изводът можеше да се окаже абсолютно съсипващ: че не печелеше поне толкова пари, за да плати някой друг да му свърши работата вкъщи.
Лиз заговори със снизходителен, направо покровителствен тон, разделяйки думите на срички:
— Бе-ше греш-ка. Сгре-шил къ-ща-та. Не съм наемала никого да измие прозорците — нали ти ги миеш. Човекът беше сгрешил улицата. Греш-ка-та бе-ше не-го-ва.
За Болд това не беше грешка, а чисто изнудване.
— Поиска ли да му платиш?
— Не. Щом разбра, че е направил грешка, прибра си нещата и си тръгна. Изобщо нищо не спомена за пари. — За момент лицето й просветна. — Наистина чудесно си е свършил работата.
— По-добре от този, който досега ти я вършеше — промърмори той, имайки предвид себе си.
Тя стана от стола и прикривайки леката си усмивчица приближи съпруга си, обви ръце около врата му и се притисна в него. На Болд му се прииска да погледне крадешком часовника си, но не го направи.
— Защо ме караш все така да се чувствам луда по теб?
Болд се почувства така добре, както не се бе чувствал от години. Не искаше това чувство да си отиде. Обви ръце около кръста й и я притисна силно към себе си, тя разбра посланието и също се притисна в него. Той усещаше дъха й точно под ухото й, допря устни до нейното ухо и промълви:
— Много ми липсваше.
— Имам нужда от това,
Болд усети как кимва — не машинално, а по-скоро с неохота и притеснение. Любовното чувство, което изпитваше в момента, се примеси със страх, известно подозрение и даже гняв. Искаше му се да я притиска до себе си дотогава, докато не му кажеше истината — но Лиз явно не желаеше да го прави. Нуждаеше се от време да помисли — и той я разбираше. След връщането си от вилата със сигурност щеше да поиска да поговори с него насаме. Познаваше жена си прекалено добре, за да разбере, че назряваше промяна — вземане на генерално решение. Вземането на вана беше част от тази промяна — търсене на изолация, време за мислене; може би това беше истинската причина за тези вани. Той изви глава назад и я погледна; изглеждаше му толкова красива, интелигентна. Изглеждаше и малко уморена. Разтревожена.
— Добре ли си? — попита я той.
Тя го изгледа косо. Това означаваше не ме питай и също не настоявай. И то като че ли прогори дупчица в сърцето му — от притеснение.
— Ще остана с Майлс — отстъпи той.
Тя го прегърна още по-силно — с благодарност.
— Ще измия останалите прозорци.
Тя го целуна по устните.
— По-нататък ще говорим — каза тя.
— Добре, ще поговорим.
— Всичко ще бъде наред — направи опит да го успокои Лиз.
Годините, прекарани с нея, обаче отсъдиха друго — тонът, с който го беше изрекла, напълно опровергаваше думите й. Няма да бъде наред и осъзнаването на това го ужаси. Усмихна се принудено — тя със сигурност беше забелязала, че усмивката му е принудена, помисли си той. Моментът на покой и щастие помежду им отминаваше. И двамата се пуснаха от прегръдката.
Той отиде до хладилника и си наля чаша мляко.
Чу как Майлс го вика от съседната стая:
— Тааатеее.
Този вик не беше признак на страх и тревога, а на копнеж и липса — бащата лесно съзираше разликата — в този миг като че някой го поля с вряла вода. Той се спря на вратата на кухнята и се извърна към жена си, вълна на притеснение беше започнала да се надига в гърдите му.
— Какъв беше? — попита той.
Лиз, която тъкмо беше напълнила чайника с вода и щеше да го слага на котлона, отвърна:
— За кого говориш?
— Какъв беше? — повтори той, този път по-строго.
— Какво? Кой?
— Миячът на прозорци — отвърна Болд и в този момент вълната от притеснение го обля целия и всичко в него като че завря. Все едно го беше повалила неочаквано силна треска. — Стълба имаше ли? — излая той срещу жена си, предавайки й чувството си за безпокойство.
Тя зяпна от изумление, предавайки го също и на сина си, чийто плач внезапно премина в рев, неистов рев.
Ръката на Лиз трепна, тя остави чайника върху котлона, правейки усилие да се държи както обикновено. Познаваше този негов тон. И затова му даде по-подробно описание: