Без шанс за разпознаване

Пирсон Ридли

На шофьора на третата кола без опознавателни знаци беше наредено да паркира така, че да може да наблюдава кръстовището на „Джексън“ и Двадесет и трета улица.

Полицаите от спасителния отряд се бяха разположили в парк „Фринк“, в случай че Хол решеше да се спасява натам.

От диспечера дойде потвърждение, че микробусът е спрял на известно разстояние от дома на Сантори.

Заподозреният беше обкръжен — Болд провери оръжието си, прехвърли се отпред и се приготви да излезе от караваната.

— Идвам с теб — обяви Дафи,

изваждайки оръжието си от чантата. Преди още Болд да успее да се възпротиви, тя му напомни: — Чинът ми е по-висок от този на Боби. Не се обиждай — обърна се тя към шофьорката — дългогодишен детектив в отдел „Убийства“. — Лу — продължи вече тя с по-мек тон, — налага се да следя всяко движение, всяка дума на този човек. Може да съм ви от помощ, когато го атакувате.

Дафи винаги беше оставяла амбицията й да взема връх. Поради тази причина вечно щеше да си носи големия белег на шията. Болд беше свидетел как тя се беше сдобила с този белег. Не можеше да позволи нито тя, нито той отново да го преживеят. А тя, с непоклатимото й желание да проникне в психиката на заподозрения, можеше да се превърне в бомба със закъснител. Въпреки това Болд не се опита да я разубеждава. Колкото повече узнаеха за Хол, толкова по-добре.

— Ние сме партньори в тази игра, Дафи. Но аз съм водещият — отбеляза той по начин, от който тя за миг се почувства унизена.

— Ти си водещият — съгласи се тя.

Болд кимна. След което нареди на Гейнис:

— Ти ще ни бъдеш подкрепление. Ще се свързваме по радиостанцията. — И с жест й посочи да му подаде уоки-токито до таблото.

Тя му подаде и огромен фенер, който можеше да се справи и с най-тъмната беззвездна нощ. Болд пъхна слуховото апаратче в ухото си, а радиото в джоба на якето си. Диспечерът обяви, че спасителният отряд е заел позиция, а микробусът вече е празен.

Болд каза на Гейнис:

— Ако поискаме помощ, поръчай ни надгробни кръстове.

— Разбрах — отвърна Гейнис, видно беше притеснението й.

Дафи вървеше с по-бърза крачка. Болд я улови за ръката и я дръпна. Двамата изкатериха стръмнината и се шмугнаха зад къщата откъм по-далечния край на тревната площ. Запътиха се към разнебитената барака.

Вратата й се затваряше с кука, подпряна върху издаден пирон. Болд повдигна куката, влезе вътре и увлече Дафи със себе си, оставяйки вратата леко открехната.

Дафи прошепна:

— Казах ли ти, че страшно мразя такива места?

Беше прашно и влажно, пълно с паяжини и плесен. Вътре се намираше и един шевролет модел хиляда деветстотин петдесет и седма година, подпрян на трупчета и покрит с такъв дебел слой прах, че не можеше да се разбере какъв е бил на цвят. Навсякъде около него имаше разхвърляни кутии, кашони, пълни с какво ли не, и празни щайги. Почти нямаше място за тях двамата. Отляво на Дафи беше подпряно колелото на момчето — добре почистено и добре поддържано.

Дафи обви ръка

около Болд — като дете, търсещо утеха. Тялото му беше топло и леко се поклащаше при вдишване и издишване.

През открехнатата врата се откриваше отлична гледка към къщата. Светлина от фенерче за миг проблесна през един от прозорците. Болд чу размяна на реплики между един от членовете на спасителния отряд и диспечера. Сърцето му ускори пулс в нетърпеливо очакване.

— Той е вътре — каза Дафи, по тона й личеше колко е развълнувана.

Над същия прозорец надвисна тъмна сянка.

Никълъс Хол беше на по-малко от два метра разстояние, а вниманието му беше насочено към задния двор.

Болд прошепна:

— Той ни усети. Този човек има добра интуиция.

По-скоро почувства кимването на Дафи.

Сянката прекоси прозореца и изчезна. За Болд усещането беше като полъх.

Дафи продължаваше да се притиска в него. Болд искаше да я отстрани от себе си, но не го направи. Вместо това се наслади на топлината й, на дъха й, разхлаждащ врата му, на нежното докосване на пръстите й отстрани на кръста му.

— Хайде, излизай — прошепна тя, подканвайки заподозрения.

Болд съвсем искрено желаеше мъжът да открие парите, знаейки, че нямаше да се бави толкова, ако вече ги беше намерил.

— Ами ако излезе без парите? — попита тихо Дафи.

— Това ще бъде абсолютен провал — отвърна Болд.

Нямаше нужда да обяснява повече.

Дафи прошепна:

— Петстотин долара са истинско състояние за него. Ще ги намери.

Болд пъхна лакътя си помежду им. Не можеше да я остави да му шепне в ухото. Не можеше да я остави да го прегръща. Беше му станало горещо и пулсът му се беше ускорил. Тя усети мушването на лакътя му и се притисна още по-силно към него.

Чуха как Хол бяга по вътрешната стълба надолу. Болд се притесни да не се е отказал. Разочарованието премина като вълна през тялото му. Без парите арестът му щеше да бъде абсолютно излишен и неподплатен с доказателства. Прокурорът направо щеше да му се изсмее. По-добре щеше да бъде, ако беше издействал предварително разрешение за арест или пък се задоволеше само с наблюдението.

Задната врата се отвори със скърцане. Невидимият Хол явно се колебаеше.

Четейки както винаги мислите на Хол, Дафи каза:

— Ами трупът? Какво ще кажеш за подозрение в убийство? Това не е ли достатъчно основание за арест?

„Бинго“, помисли си Болд.

— Колко е хубаво, че те имам — прошепна той. Подаде й фенера и извади револвера си. — Готова ли си? — попита.

Заподозреният излезе от потъналата в мрак къща и затвори вратата.

— Когато кажеш — прошепна Дафи.

Болд натисна бутона на уоки-токито три пъти.

Извърна глава, за да я погледне в лицето и устните им леко се докоснаха. Изви тяло назад и започна да свива пръстите на свободната си ръка. Едно… две… три…