Без шанс за разпознаване

Пирсон Ридли

— Не! — възпротиви се заподозреният.

— Ето, виждаш ли? — натърти тя, извръщайки се към Болд. — Трябва да изчакаш да ти дойде редът.

— Нищо няма да изкопчиш от него — настоя Болд. — Нека аз да го подхвана. Такива като Ник са ми ясни и малко ми остава да го накарам да пропее.

— Не се отказвам — противопостави му се Дафи. — Изходът е там. — След което добави: — Ако главата ти не е твърде дебела, за да се промуши през нея. — И тя погледна към Ник. Заподозреният се ухили. Чудесно, помисли си тя. Мой е. — Напусни! —

изсъска на Болд.

Сержантът хвърли поглед на Хол и излезе от тясната стая.

— Тези обвинения са пълни глупости — изрече на един дъх Хол. — Не съм убивал никаква жена.

— Вижте, по-добре е да не се правите на ням — каза тя и продължи с любезен и спокоен тон: — Ако повярват, че ми сътрудничите, ще можем да ви оставим тук. Иначе ще ви изпратят в щатския затвор. Защото веднъж като ви затворят там, могат да минат седмици, даже месеци. А сега в съда са затрупани с много дела.

— Аз не се правя на ням — отрече Ник. — Не знам нищо за никаква жена.

— Вижте, работата е там, че могат всякак да докажат, че сте бил в къщата. А какво сте търсил там, ако не да премахнете уликите, че сте я познавал?

— Не я познавам.

— Не сте я познавал — поправи го тя. — Пак ви казвам, тези момчета нямат много ум в главата. — Повишавайки тон, тя продължи: — Толкова са тъпи, колкото изглеждат. Изобщо не им щракат релетата.

— Те наблюдават ли ни сега? — попита той.

Тя кимна утвърдително.

— Подслушват ли ни?

Тя отново кимна.

— Можем ли да говорим — само вие и аз? Без тях?

— Ще проверя.

— Проверете — помоли той. — Ще говоря с вас, но насаме. Нали разбирате? Без записи.

— Добре — кимна тя. Всичко казано в тази зала се записваше. В тетрадка, на касетофон или с камера. Но закон за „Бокса“ беше да се угажда на клиента. — Нека да проверя — избъбри, давайки му надежда.

— Не съм убивал никаква жена — повтори той, повишавайки тон. — Никога не съм бил в тази къща. Повярвайте ми.

Тя излезе от стаята. Болд и Шосвиц я посрещнаха на вратата, водеща към зоната с офисите.

— Страхотна си — възхити й се Болд.

— Мисля, че потръгна.

— Мислиш? Ти направо го срази — похвали я Болд.

— Смятам, че ще разкаже за срещата на летището — каза тя, — ако го притиснем с обвинението в убийство.

Шосвиц напомни:

— Срещу Сантори сме повдигнали същото обвинение.

— Той не го знае — възрази му Дафи, след което попита Болд: — Какво става с микробуса и с фургона, в който живее?

— От лабораторията са проверили микробуса. Кучетата не са надушили нищо.

— Как така?

— Защото няма въглеводороди — отвърна просто Болд. — Тренирани са да надушват само тях. Такъв е изводът. — Болд ги остави за миг и отиде в офиса си, взе от бюрото фотокопия на доклади от лабораторията. Подаде ги на Дафи и натърти: — Ето ти оръжието, с което можеш да го притиснеш.

Тя прегледа документите в ръцете си, сравнявайки данните от цялостния доклад и паметната записка, която според отметката беше съставена само преди двадесет минути.

— Сгрешили ли сме? — попита тя Болд зашеметена.

— Изобщо няма да ни навреди, ако ни отговори на някои въпроси.

— Нещо против аз да му задавам

въпросите? — попита тя. — Или държиш да си ти?

Шосвиц се намеси, за да ги предупреди:

— Много внимавайте как ще се справите. Не искам никакви…

— … издънки. Разбрано — довърши тя.

Болд й каза:

— Твои са, ако ги искаш.

Тя засия. Лейтенантът поклати глава от неудоволствие и се отдалечи.

— Не е особено доволен, че момчето е при теб. Притеснява се, че това ще ни излезе през носа.

Тя усети как се изчервява.

— И преди сме постъпвали така. Шосвиц си е такъв, за всичко се притеснява. — После махна с ръка в посока към залата за разпити. — Да отивам ли?

Болд й рече насърчително:

— Прегази го.

— Ще ни оставят да поговорим насаме — информира тя заподозрения. В маломерната стая беше горещо и тя се почувства неудобно. — Няма да подслушват без мое знание — додаде.

Това не беше лъжа, въпреки че тя я използва, за да го заблуди. Те подслушваха, и то с нейно знание. За нея най-важното беше да измъкне Бен от бъркотията. Това можеше да стори само при пълни самопризнания, удостоверени с подпис. Независимо от усилията, тя не виждаше това да става; почувства се обезсърчена, но не победена. Човек трябваше да улучи правилния подход; защото един разпит беше като течна маса — непостоянен и променлив.

Провалът беше в основата на повечето лични проблеми, които тя като професионалист трябваше да полага усилия да разреши. Провалът да се справиш със системата, която отблъскваше всякакъв шанс за усъвършенстване на закона. Провал в усилията да прочистиш улиците от калта и тинята, от боклука и утайката. Провал в усилията да помогнеш или да убедиш висшестоящите във важността на случая. Провали и у дома: в диалога; в леглото; като родител; като партньор. Тези провали вършеха разрушителната си дейност бавно, незабележимо. В момента, когато започнеше да боли, на практика се оказваше, че е твърде късно да се сложи край на разрушенията, единствено можеше да се направи опит да се запуши дупката, да се намери нещо, с което да се запълни празнотата. Това нещо се явяваше под формата на цигари, на алкохол, на кокаин и амфетамини, пристрастеност към секса или към физическото насилие. Ранните предупредителни сигнали бяха дръзко поведение, бурно несъгласие с най-обикновени неща, отсъствие от работа или училище.

С течение на годините тя беше разбрала, че и заподозрените не бяха по-различни: заменяха болката с престъпление. И тя не беше по-различна. Самото предположение, че може да се провали, й причиняваше болка.

— Никого не съм убивал — изрече Хол. — Никога. Трябва да разберете. Повярвайте ми. Никого. Никога.

— Ръката — вметна тя, знаейки, че тя е неговата болка. — Разкажете ми за ръката.

— Не!

— Хората се заглеждат в нея и извръщат глави. Говорят зад гърба ви. Карат ви да мислите за нея, даже и тогава, когато сте успял да забравите. И така не можете да избягате от това. То ви следва навсякъде, залепило се е за вас като друг човек — някой, когото изобщо не разбирате.