Бездна

Чайлд Линкълн

Доктор Хорн взе челюстта.

— Очевидно е, че тези пирати не са били убедени, че човек трябва да си мие зъбите два пъти дневно.

Изследва зъбите, почеса се по лицето с дългия си показалец и се изправи.

— Всички индикации сочат скорбут.

Хач усети как лицето му посърва.

— Вие установихте това много по-бързо от мен.

— Скорбутът е бил широко разпространен по ветроходните кораби през миналите столетия. Боя се, че това е общоизвестен факт.

— Може би беше прекалено очевидно — рече разочаровано Хач.

Професорът го изгледа многозначително,

но не каза нищо.

— Хайде, елате да седнем в салона — предложи младият човек. — Ще ви налея чаша кафе.

Когато след няколко минути се върна с поднос от чаши и чинийки, професорът бе седнал в едно кресло и разсеяно прелистваше една от средновековните драми, които майка му толкова обожаваше. На лавицата им имаше около трийсетина — напълно достатъчно, твърдеше тя: като свърши последната, вече ще е забравила първата и може да започне отначало. Като гледаше този човек от своето детство да седи в салона и да чете книга на майка му, Хач усети внезапното бодване на сладкогорчивата носталгия — толкова силна, че той тръшна подноса на масичката по-силно, отколкото желаеше. Професоът взе чашката си и известно време пиха мълчаливо кафе.

— Малин — рече старикът и се прокашля. — Дължа ти извинение.

— Моля ви — отвърна Хач, — дори не го споменавайте. Оценявам високо вашата откровеност.

— Да върви по дяволите моята откровеност. Онзи ден изговорих прибързани приказки. Все още мисля, че за Стормхейвън ще е по-добре без онзи проклет остров на съкровищата, но това не зависи от мен. Нямам право да осъждам мотивите ти. Ти трябва да правиш онова, което смяташ за необходимо.

— Благодаря.

— Като изкупление съм ти донесъл нещо за играта „погледни и познай“ — рече той с добре познатотото пламъче в очите. Извади една кутийка от джоба си и я отвори: в нея имаше странна двугърба раковина, чиято повърхност бе осеяна с точки и бразди. — Какво е това? Разполагаш с пет минути.

— Сиамски морски таралеж — отвърна Хач и му върна раковината. — Много добър екземпляр при това.

— По дяволите. Е, щом не мога да те затрудня, то поне свърши една работа — обясни обстоятелствата около оноватам. — Професорът посочи с палец към трапезарията. — Искам всички подробности, независимо колко са незначителни. Всеки пропуск ще бъде наказан най-строго.

Хач протегна крака, кръстоса ги върху килима и разказа как Бонтер бе открила лагера; за първите разкопки; за разкрития масов гроб; за наблъсканите в него трупове. Професорът слушаше, кимаше енергично, като ту повдигаше, ту сбърчваше вежди.

— Онова, което ме изненадва най-много — заключи Хач, — е броят на труповете. До този следобед екипът идентифицира осемдесет, а теренът още не е разкопан напълно.

— Наистина.

Професорът потъна в мълчание, погледът му се рееше някъде надалеч. След това сякаш се стресна, остави чашката, избръска реверите на сакото си с учудващо изтънчен жест и се изправи.

— Скорбут — повтори той и изсумтя подигравателно. — Изпрати ме, моля те, до вратата. Отнех ти достатъчно време за една вечер.

На вратата спря и се обърна. Вгледа

се в Хач без да мигне и попита:

— Кажи ми, Малин, каква е преобладаващата флора на остров Рагид? Никога не съм ходил там.

— Ами — отвърна Хач — той е типичен остров извън залива, няма дървета, за които си заслужава да се спомене, покрит е с груба трева, има храсти дива череша, репеи и шипки.

— Ах, пай с диви череши — вкусотия. А знаеш ли колко вкусен е шипковият чай?

— Разбира се — рече Малин. — Майка ми пиеше много шипков чай, но аз самият го ненавиждах.

Професор Хорн се изкашля в юмрук — Хач си спомни, че това бе жест на неодобрение.

— И какво? — попита той, заел отбранителна позиция.

— Дивите череши и шипките — отговори професорът — са били важна съставка от храната на хората по този бряг през миналите векове. И двете са много полезни, с изключително високо съдържание на витамин С.

Последва кратка пауза.

— О! — рече Хач, — разбирам накъде биете.

— Моряците от седемнайсети век може и да не са знаели какво причинява скорбута, но те са знаели,че почти всички диви плодове, корени и зеленчуци го лекуват. — Професорът изгледа изпитателно Хач. — А има и още един проблем в твоята прибързана диагноза.

— Какъв?

— Начинът, по който са погребани труповете. — Старикът потропа с бастуна си по пода, за да подчертае думите си. — Малин, скорбутът не може да те принуди да нахвърляш труповете по четири един връз друг в общ гроб и да офейкаш с такава бързина, че да изоставиш подире си злато и изумруди.

Някъде проблесна, след това се чу гръм далеч на юг.

— А какво би те накарало да го сториш?

Единственият отговор на доктор Хорн бе нежното потупване по рамото му. След това се обърна, куцукайки слезе по стъпалата и пое бавно, а потропването на бастуна му остана да се чува дълго след като силуетът му се стопи в топлия мрак, обгърнал „Оушън лейн“.

28.

Рано на следващата сутрин Хач влезе в „Остров–1“ и завари малкия командно-контролен център претъпкан с необикновено много хора. Бонтер, Кери Уопнър и Сейнт Джон говореха едновременно. Само Магнусен и капитан Найдълман мълчаха: Магнусен мълком си вършеше диагностиката, а Найдълман стоеше по средата и палеше лулата си, спокоен, като окото на урагана.

— Да не сте се смахнали нещо? — тъкмо казваше Уопнър. — Трябваше да съм на „Серберъс“ и да дешифрирам онзи дневник, а не да се правя на шибан пещерняк. Аз съм програмист, а не каналджия.

— Нямаме друг избор — каза Найдълман, извади лулата от устата си и погледна Уопнър. — Видя данните.

— Да, да. И какво очаквахте? Нищо не работи както трябва на този шибан остров.

— Пропуснах ли нещо? — рече Хач и пристъпи напред.

— А, добро утро, Малин — поздрави го Найдълман с бърза усмивка. — Нищо важно. Имаме някои проблеми с електрониката на стълбищното устройство.

— „Някои“ — присмя се Уопнър.

— Заключението е, че ще трябва да вземем Кери с нас тази сутрин при проучването на Шахтата.