Бездна

Чайлд Линкълн

— Не си го спомням — рече Хач небрежно, ала стана малко по-предпазлив в очакването си.

Капитанът се усмихна и се отдръпна от прозореца.

— Сигурно се питате защо се натрапих в лабораторията ви. Мога ли да помоля за няколко минути от времето ви?

— Не го ли направихте вече? — Хач му посочи свободен стол. — Седнете. Почти свърших за днес, а и този важен експеримент, по който работя — той посочи небрежно към инкубатора — как да кажа, е малко отегчителен.

Найдълман повдигна

вежди.

— Предполагам не е тъй вълнуващо като да се бориш с треската в блатата на Амазония.

— Не съвсем — отвърна след малко Хач.

Онзи се усмихна.

— Четох статията в „Глоуб“.

— Репортерите никога не допускат фактите да им попречат на разказа. Не беше чак толкова вълнуващо, колкото изглежда.

— И затова се върнахте?

— Писна ми да гледам как пациентите ми умират поради липсата на петдесетцентова инжекция с амоксицилин. — Хач разпери безпомощно ръце. — Затова не е странно, че поисках да се върна тук, нали? В сравнение с тамошния животът на „Мемориъл драйв“ е доста по-умерен.

Той млъкна изведнъж и погледна към Найдълман, питаше се какво у този мъж го бе накарало да заговори.

— В статията се разказваше и за пътуванията ви в Сиера Леоне, Мадагаскар и Коморските острови — продължи Найдълман. — Но навярно и на сегашния ви живот може да му се отрази добре малко повече емоция.

— Не обръщайте внимание на мрънкането ми — отвърна Хач с тон, който се надяваше да бе прозвучал небрежно. — Малко скука от време на време може да подейства тонизиращо на душата.

Погледна към папката на Найдълман. Върху кожената подвързия бе изписана релефно някаква емблема, която не можеше да разпознае.

— Може би — дойде отговорът. — Във всеки случай, както личи, сте били навсякъде по света през последните двайсет и пет години. Освен в Стормхейвън, щата Мейн.

Хач се вцепени. Усети как вкочаняването започва от пръстите и продължава нагоре по ръцете. Изведнъж всичко придобиваше смисъл: заобиколните въпроси, моряшкият занаят, напрегнатият поглед на онзи.

Найдълман стоеше напълно неподвижен, втренчил неподвижно очи в Хач, без да произнесе и думица.

— Аха — рече Хач, опитвайки се да си възвърне самообладанието. — А вие, капитане, сте човекът, който ще изцери скуката ми.

Найдълман наклони глава.

— Нека сам да отгатна. Да не би цялата тази работа най-случайно да има нещо общо с остров Рагид? — Лицето на Найдълман потрепна и Хач разбра, че бе познал. — А вие, капитане, сте търсач на съкровища. Прав ли съм?

Изражението на Найдълман нито за миг не изгуби кротката си самоувереност и хладнокръвие.

— Ние предпочитаме термина „специалист по изваждането“.

— Всички в наши дни използват евфемизми. Специалист по „изваждането“. Нещо като санитарен инспектор.

Значи искате да копаете на остров Рагид. И нека отгатна: сега ще ми съобщите, че вие и само вие знаете тайната на Наводнената шахта.

Найдълман си стоеше неподвижен и безмълвен.

— Няма съмнение също, че притежавате високотехнологичните машинарии, които ще ви покажат местоположението на съкровището. Или може би сте наели прочутата ясновидка мадам Сосострис?

Найдълман си остана прав.

— Знам, че към вас са се обръщали и преди — рече той.

— Тогава би трябвало да знаете какво се е случило с всички, които са се обръщали към мен. Радиестезисти, физици, нефтени магнати, инженери — и всичките с безупречни планове.

— Плановете им може би са били сбъркани — отвърна Найдълман, — ала бляновете им — не. Знам за трагедиите, които са сполетели семейството ви, след като дядо ви е купил острова. Но в сърцето си той е бил прав. Там наистина имаголямо съкровище. Знам това.

— Разбира се, че го знаете. Всички го знаят. Но ако се мислите за самия прероден Ред Нед, ще бъде честно от моя страна да ви предупредя, че и неколцина други са твърдели подобно нещо. А може би сте купили някоя от онези стари на вид карти на съкровища, които от време на време се появяват за продан в Портланд. Капитан Найдълман, убедеността още не означава истина. Никога не е имало и никога няма да има никакво съкровище на остров Рагид. Съжалявам за вас, наистина съжалявам. А сега може би ще си тръгнете, преди да съм повикал охраната — извинете ме, имах предвид специалиста по безопасността, — за да ви отведе до вратата.

Найдълман пренебрегна тези думи, сви рамене и се наведе към писалището.

— Аз не ви моля да вземате думите ми на доверие.

В жеста на посетителя имаше нещо толкова самоуверено, толкова напълно непукистко, че Хач бе облян от нова гневна вълна.

— Ако само имате представа колко пъти съм я чувал тази история, щяхте да се засрамите, че сте дошли. С какво сте по-различни от останалите?

Без да каже нищо Найдълман бръкна в папката и извади един — единствен лист хартия и го бутна по писалището към Хач.

Хач погледна документа без да го докосва. Беше опростен, нотариално заверен финансов отчет, от който ставаше ясно, че компания на име „Таласа холдингс“ ООД е събрала капитал, за да основе корпорация за възстановяване на остров Рагид. Капиталът бе на стойност двайсет и два милиона долара.

Хач вдигна глава от документа, погледна Найдълман и се разсмя.

— Искате да кажете, че сте имали смелостта да съберете тези пари преди дори да сте поискали разрешението ми? Сигурно разполагате с много щедри инвеститори.