Бездна
Шрифт:
При тази смяна на темата по лицето й пробяга сянка.
— Не — отвърна тя и веселото й настроение изведнъж се изпари. — Капитанът вече няма търпение за внимателни археологични проучвания. Иска единствено темпо, темпо, vitement 32 , и по дяволите всичко друго. Той сега е на дъното на Шахтата и подготвя разкопките там. Никакво търсене на артефакти, никакви стратиграфски анализи. Не мога да се примиря с това.
Хач я погледна изненадан.
32
Бързина, (фр.). — Б.пр.
— Значи
Да се работи в неделя без функциониращ медицински пункт бе нарушение на правилата.
Бонтер кимна.
— След като бе направено откритието за обърнатата наопаки катедрална кула, той сякаш бе обсебен от идеята. Мисля, че през последната седмица изобщо не е мигнал, толкова е зает. Но знаеш ли, въпреки нетърпението му, все пак му потрябваха два дни преди да помоли за съдействие моя най-мил копач. Повтарях му непрекъснато, че Кристоф с познанията си по архитектура е точно човекът, който му е необходим, за да възстанови крепежа. Ала той не ме послуша. — Тя поклати глава. — Никога не съм могла да го разбера напълно. А сега, струва ми се, го разбирам още по-малко.
В един миг Хач се замисли дали да не й каже за опасенията на Найдълман, че има предател, но реши да не го прави. Помисли да й съобщи и за намерените от него документи, ала пак прецени, че и това може да почака. Остави Найдълман да се спуква през гърба от работа в неделя, след като иска да е така. Това бе почивният ден на Хач и той искаше да завърши картината си.
— Време е вече да добавя и връх Ловъл — рече той и кимна към тъмните очертания в далечината.
Под погледа на Бонтер бръкна в сивата боя, смеси я с кобалтово синьо, след което очерта дебела линия, която се проточи до мястото, където земята се сливаше с небето. След това свали платното от статива, обърна го наопаки и изчака току-що нанесената боя да се стече към хоризонта. След това я обърна отново и го постави на статива.
— Mon dieu!Откъде си научил този номер?
— Във всеки занаят си има номера — отвърна Хач, изчисти четките и прибра тубичките с боя в кутията. Изправи се. — Трябва малко да поизсъхне. Искаш ли да се покатерим?
Поеха по склона на най-близката могила; омаровите черупки хрущяха под краката им. Вече на върха, Хач погледна отвъд лодките им — към реката. В разперилите се дъбове пърхаха птички. Въздухът бе топъл и ясен: ако някъде се зараждаше буря, то тук нямаше никакви признаци за това. Нагоре по течението на реката нямаше никакви следи от човешка дейност — виждаха се само сините криволици на водата и върховете на дърветата, разкъсвани тук-таме от ливади, които се простираха докъдето поглед стига.
— Великолепно — прошепна Бонтер. — Това е магическо място.
— Идвахме с Джони — каза Хач. — Един мой стар учител от гимназията от време на време ни водеше тук в неделя следобед. Бяхме тук и в деня, преди Джони да почине.
— Разкажи ми за него — рече простичко Бонтер.
Хач кротко се отпусна на земята, а черупките изхрущяха под тежестта му.
— Ами, той бе много властен. В Стормхейвън нямаше чак толкова много деца, затова вършехме всичко заедно. Предполагам, че сме били най-близки приятели — поне дотогава, докато не се заемеше да ме натупа.
Бонтер се разсмя.
— Обичаше всичко, свързано с науката — дори повече от мен. Имаше невероятна колекция от пеперуди, скали и вкаменелости. Знаеше имената на всички съзвездия. Дори си направи сам телескоп.
Хач се излегна назад, опря се на лакти и се вгледа през дърветата.
— Джони щеше да постигне нещо изумително през живота си. Мисля си, че една от причините да се потрудя толкова много, за да вляза в медицинския факултет на Харвард, бе да компенсирам случилото се.
— И какво е трябвало да компенсираш? — попита благодушно Бонтер.
— Предложението да отидем онзи ден до остров Рагид беше мое — отвърна Хач.
Бонтер не изрече нито една от обичайните за подобен случай
— След като Джони изчезна в тунела — продължи той, — ми бе необходимо известно време, за да намеря изход. Не помня колко дълго беше. Истината е, че не помня много неща от тогава. Опитвал съм се, но има отрязъци от време, които си остават за мен абсолютно празни. Пълзяхме надолу по шахтата, Джони запали нова клечка кибрит… След това първото нещо, което си спомням ясно, е как пристигам до понтона на родителите ми. Те току-що се връщаха у дома от обяд или нещо подобно и веднага се втурнаха към остров Рагид ведно с половината град. Никога няма да забравя лицето на баща си, когато той се появи от входа на тунела. Беше целият оплескан с кръвта на Джони. Крещеше ми, блъскаше с юмруци по гредите, плачеше.
Замълча за миг, сякаш за да огледа още веднъж сцената в съзнанието си.
— Не можаха да открият тялото. Търсиха, копаха дупки в стените и таваните на шахтите. Дойдоха хора от Бреговата охрана, минен инженер с подслушвателно устройство. Закараха багер с обратен кош, но почвата бе толкова нестабилна, че не можаха да го закрепят.
Бонтер слушаше без да го прекъсва.
— Прекараха там цялата нощ, следващия ден и по-следващия. Сетне, когато стана ясно, че Джони не би могъл да е вече жив, хората започнаха да се оттеглят един по един. Лекарите казаха, че, съдейки по количеството кръв в тунела, Джони би трябвало да е починал, ала татко продължи да търси. Не искаше да се прибере. След като измина седмица хората се отказаха, дори и мама, ала татко остана. Трагедията направи нещо с ума му. Бродеше наоколо, слизаше в шахтите, копаеше дупки с кирка и лопата, крещеше, докато пресипне дотолкова, че да не може да говори. Не искаше да напусне острова. Господи, минаха цели седмици. Мама го молеше да се прибере, ала той не искаше. Сетне един ден тя отиде да му занесе храна и не го намери. Последва ново търсене и този път намериха трупа. Татко плуваше в една от шахтите. Удавен. Никой не ни каза нищо тогава. Но тръгнаха приказки за самоубийство.
Хач продължаваше да гледа играта на листата на фона на синьото небе. Никога не бе разказвал историята с такива подробности никому и не си бе представял какво голямо облекчение представляваше самото говорене: да отхвърли товара, който бе носил толкова дълго, че чак бе забравил за него.
— Останахме в Стормхейвън още шест години. Смятам, че мама си е мислела как всичко някакси ще отмине. Ала това не стана. Малко градче като това никога не забравя. Всички бяха толкова… мили.Ала приказките изобщо не престанаха. И това продължаваше и продължаваше. В това, че тялото не бе намерено, имаше нещо, което смущаваше мислите на хората. И нали знаеш, някои от рибарските семейства вярват в проклятието. По-късно узнах, че някои от родителите не разрешавали на децата си да играят с мен. Най-накрая, когато навърших шестнайсет години, мама вече не издържаше. Отведе ме за лятото в Бостън. Възнамерявахме да останем само няколко месеца, но дойде септември, трябваше да започна училище. Мина година, после втора. И след това постъпих в колежа. И никога повече не се върнах. Досега.
Голяма синя чапла се спусна по течението на реката и кацна в очакване на изсъхнал клон.
— А после?
— Медицинският факултет, Корпусът на мира, „Лекари без граница“, болницата „Маунт Обърн.“ А един ден в кабинета ми влезе вашият капитан. И ето ме тук. — Хач замълча. — Знаеш ли, след като Шахтата бе отводнена и намериха мястото, откъдето в нея навлиза тунелът откъм брега, аз си замълчах. Не настоях да го изследват веднага. Може би си очаквала, че ще настоявам непрестанно пред капитана. Ала фактът е, че след като бяхме стигнали толкова близо, аз се изплаших. Не бях сигурен, че искам да разбера какво всъщност се е случило.