Бездна

Чайлд Линкълн

Тя потърси ключ за включване, намери го и се помоли батериите да са заредени. Машината тихо избибипка и на дисплея се появи съобщение:

РАДИМЕТРИЧНИ СИСТЕМИ ИНК.

СИСТЕМА ЗА РАДИАЦИОНЕН МОНИТОРИНГ И ПОЗИЦИОНИРАНЕ

СОФТУЕР ЗА УПРАВЛЕНИЕ НА РАДИМЕТРИЧНИТЕ НАБЛЮДЕНИЯ 3.0.2.

ДОБРЕ ДОШЪЛ, ПОТРЕБИТЕЛЮ

НУЖДАЕШ ЛИ СЕ ОТ ПОМОЩ? (ДА/НЕ)

— Нуждая се от всичката ти помощ — промърмори тя и натисна клавиша „Да“.

По екрана бавно потече сбита поредица от инструкции. Тя ги прегледа бързо, след

което изключи машината; разбра, че бе загуба на време да се опитва да я усвоява до съвършенство. Батериите работеха, ала нямаше как да узнае доколко бяха заредени.

Затвори отново машината в чантичката й и се върна в покоите на Хач. Изведнъж замръзна на място. Някакъв звук — остър и чужд — се открои на фона на еднообразното бучене на бурята: звук, който приличаше на изстрел.

Тя преметна чантичката през рамо и тръгна към строшения прозорец.

49.

Хач лежеше на камъните, замаян и спокоен; морето се плискаше върху гърдите му. Част от съзнанието му бе леко обезпокоено, че бе измъкнат от прегръдките на морето. Друга част, малка, но непрекъснато разширяваща се, бе ужасена от онова, което си мислеше първата.

Беше жив, това поне знаеше; жив с цялата болка и страдание, които съпровождаха това усещане. Можеше само да гадае колко време бе лежал тук.

Сега постепенно започваше да усеща болките в раменете, в коленете и ставите си. Само като си помисли за тях, болките бързо прераснаха в силно туптене. Дланите и стъпалата му бяха вкочанени от студ, а главата му сякаш бе пълна с вода. Втората част от съзнанието му — онази, която твърдеше, че всичко това е хубаво — сега му нареждаше да си вдигне жалкия задник от водата и да излезе на каменистия бряг.

Пое с хрип дъх, пълен с морска вода, и изпадна в пристъп на кашлица. Спазъмът го изправи на колене; крайниците му поддадоха и той отново се строполи върху мокрите камъни. Запълзя с мъка и успя да преодолее около метър разстояние, за да излезе извън обсега на водата. Там се отпусна на голяма купчина гранит: скалата бе хладна и гладка под бузата му.

Главата му започна да се прояснява и спомените да се връщат един по един. Спомни си Найдълман, меча, защо се бе върнал на острова. Спомни си прехода, преобръщането на „Плейн Джейн“, дингито, Стрийтър.

„Стрийтър.“

Изправи се седнал.

На лодката беше и Изабел.

Залитайки, се изправи на крака, падна, после отново се изправи, изпълнен с решимост. Бе паднал от носа на дингито и необикновено силният прилив го бе отнесъл до този каменист бряг в края на острова. Видя пред себе си — тъмен на фона на разгневеното небе — ниския стръмен склон, който защищаваше пиратския лагер. Бонтер би трябвало да е излязла на по-близкия бряг. Ако изобщо бе излязла.

Той изведнъж почувства, че не би могъл да понесе мисълта, че тя е мъртва.

Тръгна неуверено напред и завика името й. След малко спря да се огледа и разбра, че в объркването си бе поел от брега към ниския склон. Като залиташе, се изкатери наполовина по склона

и се обърна към морето. Не се виждаше следа от Бонтер, нито от останките на дингито. Отвъд брега океанът блъскаше неумолимо водонепроницаемата камера и при всеки удар водата нахлуваше с високо налягане през мрежа от пукнатини.

Зърна мигновено примигване на светлинка, която раздра мрака, обвил тъмния бряг. Погледна отново, но нея вече я нямаше: блясък от светкавица, който се бе отразил от скалите. Заспуска се по склона.

Изведнъж светлината се появи отново, този път по-близо — подскачаше по брега. След това се вдигна нагоре — мощен, жълтеникав, халогенен лъч, забит в мрака. Движеше се напред-назад по брега, търсеше нещо. Светлината изведнъж го заслепи и той видя сянката зад прожектора да се издига на хълма пред него. Бяха го засекли.

Чу отново странния, насечен шум, който бе дочул да идва и от „Серберъс“: потракването надмогна рева на прибоя и воя на вятъра — тракането на гигантските игли за плетене. Вдясно от него в начупена линия се заиздигаха яростни облачета пръст и кал. Стрийтър бе в тъмното зад него и го обстрелваше с автомата с игличките.

Хач бързешком се претърколи наляво и отчаяно се устреми към върха на склона. Последва нов демоничен откос и оръжието раздра земята там, където Хач бе лежал само преди миг: сто волфрамови гвоздея тропосаха пръстта.

Като пълзеше и се претъркулваше, Хач прехвърли склона, подхлъзна се върху мократа трева и падна върху дигата от далечната му страна. Изправи се и се огледа като обезумял. Нямаше дърво, зад което да се скрие, а само голата ливада и възвишението към Ортанк. Виждаше пред себе си малката барачка, която Бонтер използваше да складира оборудването си при разкопките, а до нея бе правилният квадрат на изкопа — пиратският гроб.

Погледът му се спря на навеса. Можеше да се скрие в него, или дори под него. Но това щеше да бъде първото място, където Стрийтър щеше да го потърси.

Хач се поколеба още секунда. След това спринтира през ливадата и скочи в гроба.

Залитна от удара при падането си от метър височина, след това се задържа. Лъчът светлина за миг освети ямата. Някои от пиратските скелети бяха извадени от масовия гроб. Но повечето си оставаха на място, покрити с брезент. Планираше се разкопките да бъдат заринати през следващата седмица; знаеше, че Бонтер бе извадила само толкова скелети, колкото й бяха необходими да направи уникалното си напречно сечение.

Раздиращ гръмотевичен откос го сепна и го подтикна към действие. Бързешком пропълзя под единия от брезентите. Нещо отдолу му убиваше: той бръкна в пръстта и извади голямо парче от строшен череп. Избута го встрани и легна неподвижен, в очакване.

Пръстта под брезента бе влажна, но не беше кал; вече защитен от дъжда и вятъра, Хач усети как топлината бавно плъзва по вкочанените му крайници.

Долови шума на измъкващ се от калта ботуш.

Хач затаи дъх. Чу острото изскърцване на метал — отвори се с трясък вратата на бараката. След това — тишина.