Бездна

Чайлд Линкълн

Стиснал релинга, Хач затаи дъх, когато водата ги заля веднъж, а после и втори път. Усети, че ръката му напипва кърмовия релинг. Кнехта, на който бе завързал дингито, вече бе твърде дълбоко под водата, за да го достигне. Намери опипом въжето в студената вода. Пусна релинга и започна трескаво да обира въжето, като същевременно риташе с все сила с крака във водата; най-сетне чу как носът на дингито се удари о кърмата. Пълзешком се спусна в него, падна тежко на дъното, след това се изправи и потърси Бонтер.

Тя се държеше

здраво за кърмовия релинг, а „Плейн Джейн“ вече почти се бе скрила под водата. Той хвана въжето и започна да обира, за да приближи дингито към кнехта. Нова голяма вълна ги повдигна и ги задуши със солената си пяна. Наведе се напред, сграбчи Бонтер под мишниците и я изтегли в дингито. След като водата се оттегли, „Плейн Джейн“ се преобърна с дъното нагоре и започна да потъва във водовъртеж от мехурчета.

— Трябва да отрежем въжето! — извика Хач.

Бръкна в джоба си за ножа и започна отчаяно да кълца въжето.

Дингито изостана назад върху вълните, а „Плейн Джейн“ повдигна кърмата си към мастиленото небе и изчезна с тежката въздишка на изтласкания от нея въздух.

Без да се бави и колебае, Бонтер грабна черпалката и заработи бързо да олекоти дъното на дингито. Хач се премести към кърмата и дръпна стартово въженце на извънбордовия мотор. Дръпна отново. Двигателят се закашля, изпръхтя и в следващия момент над ревящия океан се понесе тъничък стържещ шум. Хач остави двигателя на празен ход и се зае с втората черпалка. Нямаше обаче особен ефект: след като „Плейн Джейн“ вече я нямаше, малкото динги поемаше целия удар на бурята. През борда му преливаше повече вода, отколкото можеха да изпомпят.

— Трябва да се обърнем срещу вълните — рече Бонтер. — Ти изчерпвай, аз ще управлявам.

— Но…

— Направи го!

Бонтер пропълзя назад, включи малкото двигателче на преден ход, даде пълна газ и завъртя лодчицата с борд към вълните.

— Какво, за Бога, правиш? — изкрещя Хач.

— Изчерпвай! — отвърна му също с крясък тя.

Лодката се люшна назад и нагоре и водата от дъното й се изля към кърмата. В мига, в който ги връхлетя поредната разпукваща се вълна, тя рязко изви румпела и я изкатери. После мигновено завъртя отново лодката и я пусна да сърфира почти на борд по склона на вълната.

Това бе против всички правила за плаване с малки лодки, които Хач бе усвоил. Ужасен, той пусна черпалката и се улови здраво за планшира, докато набираха скорост при спускането си.

— Продължавай да изчерпваш! — Бонтер се пресегна и извади тапата от транеца на кърмата.

Водата се заизтича, а лодката набра още по-голяма скорост.

— Ще ни пребиеш! — извика Хач.

— Правила съм това и преди! — изкрещя Бонтер. — Като дете сърфирах по вълните.

— Но не и по такива вълни!

Дингито стигна с плъзгане до средата на падината, винтът изскочи от водата с отвратителен вой и те започнаха да се изкачват по предната

стена на следващата вълна. Проснат на дъното, стиснал двата планшира, Хач прецени, че скоростта им наближаваше двайсет възла.

— Дръж се! — извика Бонтер.

Лодчицата се плъзна странично и прехвърли разпенения гребен. Докато Хач наблюдаваше със смесица от ужас и невяра как в един дълъг и страховит момент дингито полетя във въздуха, преди да се стовари върху задната стена на вълната.

— Не можеш ли да намалиш хода?

— Номерът не работи, ако намалиш! Лодката трябва да сърфира!

Хач погледна към носа.

— Но ние се движим в грешна посока!

— Не се безпокой. След няколко минути ще я оправя.

Хач седна до носа. Видя, че Бонтер се стремеше да остане колкото е възможно по-дълго в падините, където вятърът и вълните не ги достигаха, нарушавайки основното правило никога да не заставаш с борд към тежка вълна. Но въпреки това високата скорост на лодката й придаваше устойчивост, даваше й възможност да избере най-доброто място, където да пресече всяка вълна.

Над тях увисна гребенът на поредната вълна. Бонтер с нарочен тласък звъртя румпела на двигателя. Дингито прескочи гребена, промени курса си и се плъзна в следващата падина.

— Мили боже! — извика Хач, забил отчаяно нокти в банката на носа.

Вятърът малко постихна, когато навлязоха в подветрената сянка на острова. Тук вълните не бяха равномерни и за малката лодка стана по-трудно да язди.

— Обърни назад! — извика Хач. — Приливът ще ни отнесе покрай острова.

Бонтер понечи да отговори, но замлъкна.

— Светлини! — извика тя.

На около триста метра от тях в яростния щорм се появи „Серберъс“, мощните светлини на мостика и на предната палуба пронизваха мрака. Ето, че зави към тях, спасителна гледка в бяло, почти спокойна във виещата буря. „Може би са ни видели — помисли си Хач — не, те наистинаса ни видели.“ Сигурно бяха забелязали „Плейн Джейн“ на радара си и идваха на помощ.

— Насам! — изкрещя Бонтер и размаха ръце.

„Серберъс“ забави ход и се завъртя с левия си борд към дингито. Двамата в лодката се оказаха в неспокойно затишие, след като голямата маса на кораба ги заслони от вятъра и вълните.

— Отворете входния люк — извика Хач.

Полюляха се известно време като коркова тапа, а „Серберъс“ си оставаше неподвижен и безмълвен.

— По-бързо, по-бързо — изкрещя нетърпеливо Бонтер. — Замръзваме!

Хач се взря във високата надстройка и чу високия вой на електромотор. Погледна към входния люк в очакване да се отвори. Ала той оставаше затворен и неподвижен.

Зигзагообразна светкавица проряза небето. На Хач му се стори, че видя далеч, нависоко, самотна фигура, която гледаше към тях: силуетът й се очерта на фона на осветлението на мостика.