Блондинка от Маями

Ливайн Пол

— Обичаш ли лова? — попитах любезно аз.

— Не, татко беше по тая част. На този звяр му видя сметката в гората северно от Сопчопи. Дъртото копеле изкормило две хрътки. — Гай ми намигна — Глиганът, де. Не баща ми.

Доктор Лорънс Шийн седеше с чаша бърбън на кожения диван и лениво подрусваше ледените кубчета.

— Рогата пък са от елен, застрелян в Монтана — посочи Гай към отсрещната стена. — Аз не си падам по стрелбата и убийствата на живи твари. Градинар съм. Създавам живот.

— Като бог — обади се Лорънс Шийн.

Кривата му усмивка издавяше, че е наблегнал на бърбъна доста преди моето идване.

— Ти предпочиташ една хубава бира, нали? — попита ме Гай.

— Понякога може и две-три — отговорих аз.

Той се наведе над бара, отвори малкия хладилник и извади голяма зелена бутилка с порцеланова запушалка.

— „Гролш“, прав ли съм?

— Откъде знаеш?

Той се разсмя.

— Винаги проверявам с кого си имам работа.

Гай ми донесе бирата и се настани на дивана с чаша чист бърбън. Тази вечер нямаше дайкири с манго и прочие измишльотини. Само мъжки напитки — бира и бърбън. Гай дъвчеше незапалена хаванска пура. Разпознах марката — „Беликосос Финос“, такава пушехме с момчетата в неделя вечер след победите. В интерес на истината — и след загубите. Таванският вентилатор свистеше над главите ни. Навън дърветата вече бяха обрани и се готвеха за идващата зима.

— Само за едно питие ли ме викнахте, или да обсъдим подбора на заседателите?

— Всъщност нито едното, нито другото — каза Гай, опипвайки ръба на бледосивата си гуаябера. — Лари иска да сподели с теб някои нови доказателства.

— Нови доказателства? Утре заставаме пред съда, а вие ми вадите нови доказателства?

— Изчезналата касета — подхвърли небрежно Шийн.

— Каква изчезнала касета? — попитах аз по-високо, отколкото ми се искаше.

— О, всъщност не беше изчезнала. На последния сеанс изключих записа. Но резервният касетофон продължаваше да се върти.

— Не си ми казвал, че е имало резервен касетофон.

Шийн отпи глътка бърбън.

— Е, това щеше да провали изненадата.

Той се изкиска. Изглежда, имаше солидна преднина с пиенето.

Мразя изненадите. В гостната се бе настанала тишина, нарушавана само от неуморното фучене на вентилатора. Огледах Лорънс Шийн. Над ушите му бе набола черна четина, а козята брадичка се нуждаеше от подкастряне. Трябваше да посъветвам главния си свидетел да спре с пиенето и да се погрижи за външния си вид. Но най-напред трябваше да реша дали все още е мой главен свидетел.

— Значи искате да ми разкажете за тая касета? — попитах аз.

— Всъщност — каза Гай Бърнхард — сметнахме, че би желал да я чуеш. Как беше онази поговорка, око да види, ръка да пипне.

— Res ipsa loquitur — спомних си аз една от максимите на Чарли Ригс. — Всяко нещо говори само за себе си.

— Че говори, говори — съгласи се Бърнхард. — И още как!

— Обмислих онова, за което говорихме вчера — изрече

гласът на Криси.

— Потребността от цели? — попита Шийн. Вече го бях чувал.

— Не. Онова, за което говорихме после.

Кратко мълчание.

— О, това ли?

— Взех решение, което няма да ти хареса — изрече Криси на записа.

— Може би не трябва да ми го казваш.

Този път разговорът звучеше още по-зловещо.

— Но след като ти разказах всичко останало, смятам, че трябва да споделя и това.

— Добре тогава. Но първо нека…

Скърцане на стол и шумолене на хартии. Щрак. Всичко това вече го бях чувал. Но сега следваше нещо ново.

— Изключен ли е? — попита Криси.

— Да — отвърна Шийн.

— Е, както ти казах, обмислих нещата… Купих си пистолет.

— Мислех, че само ще си представяш.

— Не. Това не стига. Трябва да го убия.

— В преносен смисъл? Като част от терапията?

— Стига, Лари Ти нямаше предвид това. Не може да си го мислил.

— Нищо не съм имал предвид. Говорех за някои предполагаеми действия, изцяло с лечебна цел.

— Снощи взех решение. Не можех да спя. От седмици насам не съм спала както трябва. Мъчат ме главоболия и кошмари.

— Това е част от процеса. Болката излиза навън.

— Не, не излиза. Може би след…

— След?

— Ще убия баща си, задето ме изнасили. Ще го убия, задето съсипа моя живот и живота на мама.

— С какво ще помогне това?

— Не знам. Но ще го направя. — Криси и изхлипа, после подсмръкна. — Ти разкри какво ми е сторил онзи негодник. Сега знам защо всичко в живота ми е толкова…

— Ще те хванат.

— Онзи ден гледах по телевизията как една жена застреля мъжа си, след като я беше пребил. Оправдаха я.

— Не знам.

— О, Лари, недей да се оклюмваш — Смях, последвано от тихо ридание. — Забавно, нали. Уж ти ме лекуваш, а сега аз те успокоявам.

— Знаеш, че не мога да поема отговорност за подобна постъпка.

— Не можеш да ме спреш.

— Дори не съм сигурен, че говориш сериозно. Повечето хора така и не осъществяват мечтите си за отмъщение.

— Ти ми помогна много — каза тя. — Просто ще се радвам, когато всичко свърши.

— Кое, терапията ли?

— Не, Лари, когато онзи негодник умре.

Раздаде се звън на лед по стъкло. Гай Бърнхард отпи глътка бърбън и зачака да кажа нещо. Лари Шийн крепеше чашата си с треперещи длани. Бърнхард ме огледа с лукава усмивка.

— Какво мислиш сега за скъпата си клиентка?

Не можех да проговоря. Не можех да мръдна. На плещите ми тежаха стотина бетонни тухли.

Тя ме беше излъгала.

Колко пъти бях засичал в лъжа някоя свидетелка, за да се обърна веднага към заседателите с „Щом ви излъга веднъж, значи пак ще излъже. Как можете вече да й повярвате за каквото и да било?“