Блондинка от Маями
Шрифт:
— Да, би могло в някои случаи.
— Но не и в случай, когато щатският прокурор е повдигнал обвинение в убийство?
Соколов скочи.
— Възразявам! Защитникът влиза в спор със свидетеля.
— Приема се.
Канех се да приключа. Бях отбелязал точка, не че щеше да ми помогне кой знае колко. Но понякога се опитвам да удвоя резултата. От опит знам, че не е твърде разумно да питаш „Защо?“, когато си имаш работа с умен и опитен прокурорски свидетел.
— Погледнато в най-общи линии, колко вида смърт има,
— Четири. Естествена смърт, нещастен случай, убийство и самоубийство.
— И вие определихте смъртта на Хари Бърнхард като убийство?
— Да.
— Макар че може съвсем основателно да бъде определена като естествена, причинена от синдрома на внезапна сърдечна смърт?
— Не съм на това мнение.
— Мне-ни-е — изрекох аз, сякаш изпробвах вкуса на думата и откривах, че е горчив. — Как да го определим? Като ваша вяра, ваша идея или ваша представа за онова, което би могло да се случи?
Столът на Соколов изскърца по пода.
— Възразявам, ваша чест. Доктор Линг е квалифициран експерт и има правото да изразява мнение, без да бъде подлагана на подигравки от мистър Ласитър.
— Така е — отвърнах аз. — Но си спомням класическото изказване на върховния съдия Бок, че експертното мнение е най-обикновена догадка, натруфена с официален костюм.
— Ваша чест!
Този път Соколов удари по масата и съдията размаха чукчето срещу мен, като че се канеше да отсъди пряк свободен удар за неспортсменско поведение.
— Мистър Ласитър, знаете много добре, че постъпихте недопустимо — заяви ледено съдията, после се обърна към ложата. — Заседателите да пренебрегнат последното изказване на мистър Ласитър.
Нямах нищо против. От опит знам, че заседателите забравят почти всичко, освен онова, което им е препоръчано да пренебрегнат.
И ето ме на следващото утро.
Мъчех се да осмисля живота си. И живота на своята клиентка. Чудех се как успях да се заплета с нея и физически, и служебно. Адвокатът трябва да проявява дълбока загриженост за съдбата на клиента си, но не прекомерно дълбока. По същата причина хирургът да оперира жена си, а адвокатът не бива да спи с клиентките си. Залогът става голям. Прекалено голям.
— Какво ще стане днес? — попита Криси. Дъвчеше филийка, препечена до почерняване.
— Пръв ще е продавачът от оръжейния магазин. Той ще потвърди, че си купила пистолета на тринайсети юни, три дни преди стрелбата. При разпита ще изтъкна, че си използвала собственото си име и си регистрирала оръжието. Може да има още един-двама свидетели, но след това Ейб ще обяви, че е приключил и идва нашият ред.
— А брат ми и Лари?
— Ейб не се нуждае от тях. И сигурно не ги иска. Той има страхотен инстинкт. Ако усети, че могат да му докарат неприятности, няма да ги призове.
— А могат ли?
— Виж какво, дори ако Шийн ти е нашепвал на ухо, че трябва да убиеш баща си, официално оставаш виновна. Но понякога
Тя пристъпи към мен. Върху пухкавата й долна устна бе залепила обгоряла троха.
— Значи ти ще ги призовеш?
Прегърнах я.
— Ще призова Шийн. Неговите записи ни носят точно толкова вреда, колкото полза, но нямам избор.
— Ще стане ли? Ще накараш ли заседателите да побеснеят?
— Непременно — обещах аз. — В краен случаи срещу мен.
Супа от птича слюнка
Нямаше изненади. Само върволица от надеждни свидетели. Ейб Соколов привършваше строежа на своята сграда, излъскваше дървенията и за всеки случай теглеше два слоя боя. Водоустойчива, ураганоустойчива, ласитъроустойчива.
Точно в четири и половина подир обед, след като свидетелите бяха разпитани, а последните веществени доказателства представени, номерирани и приети, съдията се обърна към Ейб Соколов и зачака. Мършавият прокурор се изсули от стола, изтърси въображаема прашинка от панталона си, изпъна се като бастун и бодро обяви.
— Обвинението приключи.
Беше същински Ханибал пред Алпите — толкова победоносен, че се чудех как не е довел военен оркестър.
— Много добре — каза съдията Стангър. — Утре в девет сутринта започваме със защитата.
Малко след осем вечерта пикапът спря пред къщи с безценния си товар — моя племенник, моята баба и моя скъп доктор.
— Джейк, мисля, че оная сиво-бяла птица върху черницата е скална лястовица — съобщи Чарли Ригс.
— А-ха…
— Вече е тъмно и не се вижда добре, но утре сутрин ще проверя.
— Добре, Чарли.
Баба домъкна ракитовата си кошница. Провизиите бяха покрити с карирана кърпа и незнайно защо гледката ми напомни всички онези филми, в които затворникът получава баница със скрита пила или пистолет.
— Божичко, докторе! — възкликна баба. — На Джейк сега не му е до птици.
И тя извади от кошницата баница със сладки картофи. Беше още топла и лъхаше на канела, но не забелязах и следа от оръжие.
— Добре де, добре — рече Чарли. — Просто си мислех, че не е зле да потърся гнездото. От такива гнезда китайците правят супа.
— Уа-а-а! — изблещи се Кип. — Гнусотия.
Той помагаше на баба да подрежда в хладилника панички и бурканчета. Зърнах божественото й блатно зеле, подправено с палмова сърцевина, папая, портокали и кокос. Нямаше начин да не е донесла и сметанов кейк, хлебен пудинг и задушена сланина с ориз и грах. Баба си пада по стабилните ястия.