Блондинка от Маями
Шрифт:
Чарли се изкашля.
— Кипърс, супата от птичи гнезда е изключителен деликатес. Скалните лястовици правят гнездата си изцяло от слюнка и ако някога попаднеш в Хонконг, препоръчвам ти…
— Слюнка! — Кип застина, както пренасяше пластмасова паница със замразени пържени миди. — Ял си супа от птича слюнка?
— Не ставай капризен, момко — отвърна Чарли. — В някои краища на света към ориза прибавят ларви на термити заради вкуса и протеина.
— Гнусотия на квадрат!
— Гъсениците съдържат на грам толкова белтъчини, колкото и телешкото, и десет
— Ще се издрайфам — каза Кип.
— Не и в моята кухня — заявих аз, после се обърнах към стария червоугодник. — Чарли, ако си приключил с общообразователната част искам да поговорим.
— Може, но не точно в момента. Отворил ми се е един апетит…
— Плюеш срещу вятъра — каза Чарли и аз се зачудих дали не мисли пак за любимата си супа.
Седяхме на задната веранда и Чарли държеше буркан от бабината скоросмъртница. Аз скромно бях предпочел чаша кафе.
— Четох доклада за аутопсията — продължи той, — а също така записките на хирурга и болничните документи, освен това разговарях със сестрите. Няма никакви признаци доктор Шийн да е сторил нещо нередно в онази болнична стая. Единствените белези по тялото са от стрелбата и операцията. Смъртта на Хари е предизвикана от сърдечен удар. Не разполагаш с доказателства за нещо друго.
— Само знам, че Гай Бърнхард е искал смъртта на баща си, а Лари Шийн е негов покорен слуга.
— Защо? Къде е мотивът?
— Наследството на Хари. След като Криси бъде осъдена за убийство, Гай получава всичко.
Чарли поклати глава и се зае да пълни лулата си.
— Ако беше вярно, не смяташ ли, че щяха да стоят настрани? Едва ли Шийн би изникнал в болницата.
— Трябвало е да се увери, че Хари е мъртъв, а ако не…
Чарли запали лулата и мирисът на вишневи листа в тютюна се смеси с аромата на жасмин от съседния двор.
— Имаш ли, макар и най-дребно доказателство, което да подкрепи тази безумна теория?
— Доказателство? — повторих аз, сякаш за пръв път чувах подобна дума. — Това е твоя работа. Моята е да съчиня легендата за падението и гибелта на един богат мъж.
— Като в „Среща в Самара“ — каза Чарли.
— Какво?
— Роман от Джон О’Хара. Един богаташ…
— Чел съм я, Чарли. Изкарах колежа само за пет години. Аз се загледах в пустотата и изведнъж възкликнах: — Среща!
— Какво?
— Ти си гений, Чарли.
Той измърмори някакво отрицание, после попита:
— Какво има, Джейк?
— Хари е имал среща.
— Хмммм?
— Среща в „Параноя“, Чарли.
Пред съда се налага да хвърляш множество въдици. И понякога те се заплитат. Можеш да кажеш на заседателите, че гадните ченгета са организирали най-сложен заговор, за да накиснат чистичкия ти клиент, красив бивш футболист, обвинен в жестоко убийството на жена си и нейния приятел. Можеш също
За лаиците, тия клети души, лишени от юридическо образование, защитата изглежда противоречива. Но за нас, свикналите да преливаме от пусто в празно, да цепим косъма на две и да извъртаме всяка дума, всичко звучи напълно логично. През първия семестър в университета учим гражданско право. Да речем, някой човек взима назаем котле от съседа. Връща го пукнато. Собственикът подава жалба. Виновникът отговаря на обвинението с най-древния аргумент: изобщо не съм му взимал котлето, а ако съм го взел, значи е било пукнато.
В случая с Криси исках да докажа, че тя е била програмирана за убийство. Защита в стил „Манджурският кандидат“, както я наричаше Кип. Криси беше управляем снаряд, програмирам от коварния психиатър и изстрелян от алчния доведен брат. Поне такса си представях заключителната реч, стига да намерех някакво доказателство.
Същевременно изникваше въпросът за припадъците. От хипнотизиран зомби Криси се превръщаше в болна млада жена, която е стреляла по баща си, без да го осъзнава и следователно без престъпно намерение. Теорията не беше чак толкова секси колкото първата, но вероятно заседателите щяха да я преглътнат по-лесно. И като типичен адвокат, аз се мъчех да тъка на два стана.
Доктор Робърт Розън бе първият ми свидетел. Той отправи на Криси сърдечна усмивка, после се обърна към заседателите с професионално спокойствие и дори мъничко чар. Лекарите са или най-добрите свидетели, или най-лошите. Когато подготвях показанията на Розън, Кип беше с мен в заседателната зала. Докторът дрънкаше нещо за класически неврокардиогичен синкоп.
— На английски, моля — приканих го аз.
— Да бе, докторе, стига с тия тъпотии — обади се Кип.
— Кипърс!
— Спокойно, вуйчо Джейк. Не помниш ли Джеймс Мейсън в „Присъдата“? Подготвя доктора за показанията, ама онзи е голям тиквеник и казва: „Тя се задави, понеже получи обратна перисталтика“. А Джеймс Мейсън му вика: „Стига с тия тъпотии, докторе. Повърнала е и винаги я наричай на малко име: Деби повърна“.
— Филмът не ми допадна особено — каза печално доктор Розън. — Историите за лекарска немарливост винаги ме изнервят. Но Джеймс Мейсън ми хареса.
— Той беше злодеят — уточни Кип. — Шибаният Принц на мрака!
— Кип!
— Тъй му викаше Джак Уордън. Мислех, че адвокатите го смятат за комплимент.
И тъй, когато зае свидетелското място, Розън вече говореше на нормален английски, засуквайки от време на време мустак, докато изслушваше въпросите ми. Той обясни, че припадъците на Криси са предизвикани от постепенно спадане на кръвното налягане и че тя губи представа къде се намира, преди да припадне.