Братята

Гришам Джон

Сега беше по-близо отвсякога до тази мечта.

Съдията Спайсър още се въртеше на долното си легло. Сънят беше рядкост в тази тясна стая на това тясно легло с този дребен, миризлив съквартирант на име Алвин, който хъркаше над него. Алвин бе обикалял страната десетки години като скитник, но с времето се бе уморил и бе поогладнял. Беше в затвора за обир на пощенската кола в Оклахома. Арестът му бе сериозно подпомогнат от факта, че Алвин бе влязъл в офиса на ФБР в Тълса и бе заявил: „Аз го направих.“ Служителите на ФБР се блъскаха шест часа, докато открият престъплението. Дори и

съдията знаеше, че Алвин е планирал всичко. Човекът си искаше легло във федерален пандиз, а не в някой щатски.

Сънят идваше по-трудно отвсякога, защото Спайсър се тревожеше за адвоката. Сега, когато работата потръгна, ставаше въпрос за значителни суми, Колкото повече пари събереше „Бумър Риълти“ на Бахамите, толкова по-силно щеше да се изкушава Тревър. Той и само той беше в състояние да открадне законната им плячка.

Само че не можеха без съучастник отвън. Някой трябваше да пренася пощата. Някой трябваше да събира парите.

Трябваше да има някакъв начин да минат без адвоката и Джо Рой Спайсър бе твърдо решен да го открие. Дори и да се наложеше да не спи цял месец. Нямаше да остави някакъв мазен юрист да вземе една трета от парите му, а после да открадне останалото.

9

„Дифенспак“, или „Ди-Пак“, както скоро стана известен, се появи с гръм и трясък на изпъстрената с полусенки и покрита с мъгла сцена на политическото финансиране. Никой комитет за политическо действие от близкото минало не бе толкова силен.

Първоначалната вноска дойде от един чикагски финансист с двойно гражданство — американско и израелско. Богаташът Мицгър внесе първия милион, който стигна само за първата седмица. Почти веднага го последваха други твърде заможни евреи, макар самоличността, им да бе скрита зад корпорации и офшорни сметки. Теди Мейнард знаеше колко опасни могат да бъдат откритите дарения от богати евреи за кампанията на Лейк. Той разчиташе на стари приятели в Тел Авив, които щяха да организират финансирането на кампанията в Ню Йорк.

В политическо отношение Мицгър беше либерал, но никоя кауза не му беше по-скъпа от сигурността на Израел. Арън Лейк беше твърде умерен по отношение на социалната политика, но затова пък заемаше твърда позиция по отношение на армията. Стабилността в Близкия изток зависеше от силата на Америка, поне според Мицгър.

Той нае апартамент в хотел „Уилард“ във Вашингтон и до обяд на следващия ден вече бе наел и цял етаж офиси в една сграда до летище Дълес. Екипът му от Чикаго работеше непрекъснато, за да оборудва четиристотин и петдесет квадратни метра площ с най-новите продукти на високите технологии.

В шест сутринта имаше бизнес-закуска с Илейн Тайнър, адвокатка лобистка от огромна вашингтонска компания, която тя бе изградила със собствената си желязна воля и с много петролни клиенти. Тайнър бе шейсетгодишна и в момента минаваше за най-влиятелната лобистка в града. Докато се подкрепяха с кифлички и сок, тя се съгласи да представлява „Ди-Пак“ срещу първоначалната сума от петстотин хиляди долара. Нейната компания щеше незабавно да изпрати двайсет юристи и още толкова служители в новите офиси на „Ди-Пак“. Екипа щеше да ръководи един от нейните партньори. Цял отдел щеше да се занимава само и единствено с набирането на средства. Друг щеше да анализира подкрепата за Арън Лейк в Конгреса и да започне, отначало съвсем внимателно и деликатно, да лобира в негова полза сред сенатори, конгресмени и дори губернатори. Нямаше да бъде лесно; повечето от тях вече бяха застанали зад други кандидати. Трети

отдел щеше да се посвети изцяло на различни проучвания — какво представлява военната техника и технология днес, кое колко струва, кои са нововъведенията, бъдещите оръжия, руските и китайските изобретения — всичко, което кандидат-президентът Лейк би трябвало да знае.

Самата Тайнър щеше да събира пари от чужди правителства — това бе една от нейните специалности. Тя се разбираше отлично с южнокорейците, понеже беше представлявала тази страна във Вашингтон близо десет години. Познаваше дипломатите, бизнесмените и важните клечки. Южна Корея бе сред страните, които бяха най-заинтересованите от една силна във военно отношение Америка.

— Сигурна съм, че ще дадат най-малко пет милиона — каза тя уверено. — Поне като начало.

Тайнър направи по памет списък с двайсет френски и английски компании, които реализираха около една четвърт от годишните си продажби чрез Пентагона. Веднага щеше да се заеме с тях.

Тайнър се бе превърнала в типична вашингтонска адвокатка. Не беше влизала в съдебна зала от петнайсет години, а всяко важно събитие с международен отзвук по някакъв начин бе свързано с нея.

Сега бе изправена пред безпрецедентно предизвикателство — да помогне за избирането на неизвестен, появил се в последния момент кандидат, познат на трийсет процента от избирателите и симпатичен на дванайсет процента. За разлика от другите аутсайдери обаче този кандидат се радваше на едва ли не неограничено финансиране. През годините Тайнър беше получила достатъчно пари, за да избира или побеждава всякакви политици, и затова хранеше непоклатимото убеждение, че парите винаги печелят. С пари тя можеше да избере или провали всеки кандидат.

През първата седмица от своето съществуване „Ди-Пак“ преливаше от необуздана енергия. Офисите бяха отворени по двайсет и четири часа на денонощие, а хората на Тайнър стегнаха редици и устремно се втурнаха в атака. Отделът за финансиране състави списък с триста и десет хиляди работници от военната индустрия и свързаните с нея производства, а после ги заля с листовки, които молеха за пари. Друг списък включваше имената на двайсет и осем хиляди служители в сферата на отбраната, които печелеха повече от петдесет хиляди долара годишно. На тях изпратиха друг тип молби.

Лобистите от „Ди-Пак“ откриха петдесетте членове на Конгреса, в чиито избирателни райони имаше най-развита военна индустрия. На трийсет и седем от тях предстоеше преизбиране, което щеше да ги направи далеч по-сговорчиви. „Ди-Пак“ щеше да слезе на най-ниско ниво, при работниците от военните концерни и техните началници, и да организира масирана телефонна кампания в подкрепа на Лейк и на увеличаването на военните разходи. Шестима сенатори от региони, където имаше големи военни заводи, трябваше да се преборят със силните си опоненти през ноември. Илейн Тайнър щеше да обядва с всеки един от тях.

Неограниченото финансиране не може да остане дълго незабелязано във Вашингтон. Един конгресмен от Кентъки, който беше сред най-невзрачните от четиристотин трийсет и петте, отчаяно се нуждаеше от пари, за да води смятаната си за обречена предизборна кампания в своя щат. Никой не беше чувал за този нещастник. Той не беше казал и дума през първите си две години, а сега противниците му в Кентъки бяха намерили далеч по-привлекателен кандидат. Конгресменът дочу някои слухове, откри Илейн Тайнър и разговорът им протече горе-долу така: