Братята
Шрифт:
Двамата си побъбриха за старите приятели — разговорът не трая дълго, защото повечето от общите им познати си бяха отишли. Те се сбогуваха без тъга и съжаления. Бракът им беше отдавна мъртъв. И двамата изпитваха облекчение от края му.
Той и пожела всичко хубаво, без дори да я прегърне, а после се върна на пистата за бягане, съблече се по гащета и един час се разхожда на слънце.
10
Лъфкин завършваше втория си ден в Кайро с вечеря в открито кафене на Шари ел-Корниш, близо до парковете. Посръбваше силно черно кафе и гледаше как търговците затварят магазините си, където се продаваха килими, медни джезвета, кожени чанти и спално бельо
Лъфкин беше издокаран като съвременен арабин — бял панталон, сако в цвят каки и бяла филцова шапка, която бе нахлупил почти до очите. Наблюдаваше света иззад скъпи слънчеви очила. Лицето и ръцете му бяха загорели, а косата — подстригана съвсем късо. Лъфкин говореше перфектен арабски и се вписваше с лекота в света, простиращ се от Бейрут до Дамаск и Кайро.
Стаята му беше в хотел „Ел-Нил“ на брега на река Нил, на шест оживени пресечки оттук. Докато Лъфкин се разхождаше из града, към него внезапно се присъедини висок слаб чужденец, който говореше трудно разбираем английски. Те се познаваха достатъчно добре, за да си имат доверие, затова продължиха спокойно разходката си.
— Според нас ще стане тази вечер — каза агентът, чиито очи също бяха скрити зад тъмни очила.
— Продължавай.
— В посолството има прием.
— Знам.
— Доста подходящо място. Улицата е много оживена. Бомбата ще бъде в камион.
— Какъв камион?
— Не знаем.
— Нещо друго?
— Нищо — отвърна агентът и се изгуби в тълпата.
Лъфкин изпи сам бутилка пепси в бара на хотела и се замисли дали да се обади на Теди. Бяха минали четири дни от разговора им в Лангли, а Теди не го беше потърсил повече. И преди се беше случвало. Теди нямаше да се намеси. Напоследък в Кайро беше опасно за американци и западноевропейци и никой не можеше да обвини ЦРУ, че не е предотвратило атентата. След обичайните обвинения и високопарни слова този терористичен акт щеше да бъде заровен дълбоко в дебрите на националната памет, а после забравен. Американците бяха претръпнали от толкова много атентати и покушения както на своя територия, така и в чужбина. Двайсет и четири часа новини, непрекъснати горещи точки — винаги някъде по света имаше криза. Извънредни съобщения, един шок тук, друг шок там, и скоро човек преставаше да следи събитията. Просто не успяваше да им хване края.
Лъфкин напусна бара и се прибра в стаята си. От своя прозорец на четвъртия етаж виждаше вечното гъмжило на града, строен векове наред. Покривът на американското посолство беше точно пред него на по-малко от километър и нещо.
Той отвори едно романче на Луис Л’Амур и зачака фойерверките.
Камионът беше всъщност двутонен пикап волво, зареден от горе до долу с хиляда и шестстотин килограма пластичен експлозив, произведен в Румъния. На вратата беше красиво изписан фирменият знак на един известен доставчик на храни в Кайро, който снабдяваше повечето западни посолства. Волвото беше паркирано близо до служебния вход, който водеше към сутерена.
Шофьорът беше едър, дружелюбен египтянин, когото охраняващите посолството пехотинци наричаха Шейк. Той често минаваше оттук, докато разнасяше храни и напитки за различни светски събития. Сега лежеше на пода на пикапа си с куршум в черепа.
В десет и двайсет бомбата беше детонирана с дистанционно управление, задействано от стоящ на отсрещната страна на улицата терорист. Щом натисна нужните копчета, той се скри зад една кола, тъй като се страхуваше да погледне.
Експлозията изтръгна няколко носещи колони в сутерена и посолството рухна на една страна. Взривът разпръсна парчета от сградата
Взривът завари Лъфкин да дреме на стола си. Той скочи на крака, излезе на тесния балкон и се взря в облака прах. Покривът на посолството вече не се виждаше. След няколко минути лумнаха пламъци и завиха безкрайни сирени. Лъфкин облегна стола си на парапета на балкона и се намести. Явно нямаше да се спи. Шест минути след взрива електричеството в Гардън Сити угасна и Кайро потъна в мрак, като изключим оранжевите отблясъци от пожара в американското посолство.
Той се обади на Теди.
Когато техникът увери Лъфкин, че линията не се подслушва, гласът на стареца долетя толкова ясно, сякаш единият беше в Ню Йорк, а другият в Бостън.
— Да, Мейнард на телефона.
— Аз съм в Кайро, Теди. И гледам пушеците над нашето посолство.
— Кога го взривиха?
— Преди по-малко от десет минути.
— Колко…
— Не мога да преценя. Аз съм в един хотел на километър и нещо оттам. Според мен много.
— Обади ми се след един час. Тази вечер ще остана тук.
— Дадено.
Теди примъкна количката си до един компютър, натисна няколко клавиша и след секунди откри Арън Лейк. Кандидат-президентът беше на път от Филаделфия към Атланта на борда на лъскавия си нов самолет. В джоба му имаше телефон, малко колкото запалка дигитално устройство, което беше напълно обезопасено срещу подслушване.
Натисна още няколко клавиша, телефонът иззвъня и Теди заговори пред монитора:
— Мистър Лейк, обажда се Теди Мейнард.
Че кой друг би могъл да бъде, помисли си Арън Лейк. Никой друг не можеше да използва този телефон.
— Сам ли сте? — попита Теди.
— Един момент.
Теди почака, а после гласът се обади отново.
— Вече съм в кухнята — каза Лейк.
— Вашият самолет има кухня?
— Да, съвсем малка. Чудесен самолет, мистър Мейнард.
— Добре. Извинявайте, че ви безпокоя, но имам новини. Преди петнайсет минути са взривили американското посолство в Кайро.
— Кой го е взривил?
— Не задавайте такива въпроси.
— Извинете.
— Пресата ще ви обсади. Обмислете какво ще кажете. Моментът е добър да изразите загриженост за жертвите и техните семейства. Сведете политиката до минимум, но поддържайте твърдо тезата си. Сега вашите клипове са пророчески и думите ви ще бъдат повторени многократно.
— Веднага започвам да се готвя.
— Обадете ми се, като стигнете в Атланта.
— Добре.
Четирийсет минути по-късно Лейк и екипът му кацнаха в Атланта. Пресата беше своевременно известена за пристигането му и още преди прахът в Кайро да се слегне, на летището се бе събрала цяла тълпа. Макар да не бяха получени кадри от посолството, няколко агенции вече съобщаваха за „стотици“ загинали.
На малкия терминал за частни самолети Лейк стоеше пред група развълнувани репортери, някои от които носеха камери и микрофони, други малки касетофончета, а трети старомодни бележници. Той говореше сериозно, без да ползва бележки:
— В този момент ние трябва да се молим за хората, които са убити или ранени в този акт на агресия. Нашите мисли и молитви са с тях и техните семейства, както и със спасителните екипи. Няма да политизирам това събитие, само ще кажа, че е абсурдно нашата страна за пореден път да бъде жертва на терористи. Когато аз стана президент, смъртта на нито един американец няма да остане ненаказана. Ще използвам новата ни армия, за да издиря и унищожа всяка терористична организация, която напада невинни американци. Нямам какво друго да кажа.