Братята
Шрифт:
Не беше изключено да събере два, три, дори четири милиона.
Знаеше точно какво ще направи. Понеже обичаше Тексас, щеше да иде в Галвестън, да си купи една от онези стари викториански къщи до морето и да покани старите си приятели да дойдат да видят колко е богат. Щеше да зареже закона и по дванайсет часа на ден да трупа пари, нищо друго освен работа и пари, така че, докато стане на седемдесет, да бъде по-богат от бившата си жена.
За пръв път от години Хатли Бийч вярваше, че ще доживее до шейсет и пет, дори до седемдесет години.
Той също се отказа от захарта и маслото и намали цигарите наполовина, като смяташе скоро съвсем да ги спре. Зарече се да стои далеч от болницата и да престане да взема лекарства. Започна да изминава
Съдия Спайсър, на когото вече не му липсваше мотивация, заспиваше трудно. Той не се измъчваше нито от вина, нито от самота или чувство за унижение, нито пък беше потиснат от срам, че е в затвора. Той просто броеше парите, пресмяташе лихвените проценти и анализираше разпределението на точките в баскетболни мачове. Оставаха му двайсет и един месеца. Вече му се виждаше краят.
Красивата му съпруга Рита беше минала да го види миналата седмица и двамата бяха прекарали заедно четири часа за два дни. Тя беше отрязала косата си, беше спряла да пие, беше свалила осем килограма и обещаваше да бъде още по-слаба, когато дойде да го вземе след по-малко от две години. След четири часа с нея Джо Рой беше убеден, че деветдесетте хиляди са още заровени зад бараката.
Те щяха да идат във Вегас, да си купят нов апартамент и да кажат на останалия свят да върви по дяволите.
Тъй като операцията по изнудването вървеше толкова добре, Спайсър си намери нов повод за притеснения. Той щеше да напусне Тръмбъл пръв, щастлив и без да се обръща. Ами парите, които щяха да бъдат спечелени след неговото напускане? Ако машинката им продължеше да носи луди пари, какво щеше да стане с неговия дял от печалбата, какъвто безспорно му се полагаше? В крайна сметка идеята беше негова, беше я заел от случилото се в затвора в Луизиана. Отначало Бийч и Ярбър въобще не бяха искали да се включат.
Имаше достатъчно време да измисли стратегия за оттеглянето си, също както и време да намери начин да се отърве от адвоката. Само че това щеше да му струва няколко безсънни нощи.
Писмото от Куинс Гарб от Айова бе прочетено от Бийч:
Скъпи Рики (или който по дяволите си),
Нямам повече пари. Първите сто хиляди бяха изтеглени като заем с фалшива банкова гаранция. Не знам как ще ги върна. Баща ми притежава банката и всичките пари. Защо не му пишеш на него, копеле такова! Евентуално бих могъл да намеря още десет хиляди, ако се разберем да спреш да ме изнудваш. Дотук! Аз съм на ръба на самоубийството, така че не прекалявай. Ти си такъв боклук. Надявам се да те хванат.
— Звучи доста отчаяно — каза Ярбър, като вдигна поглед от собствената си купчина писма.
— Кажи му, че ще приемем още двайсет и пет хиляди — добави Спайсър. От долната му устна висеше клечка за зъби.
— Ще му пиша да ги преведе моментално — заяви Бийч, докато отваряше друго писмо, адресирано до Рики.
15
По обяд, когато опитът показваше, че в „Мейлбокс Америка“ има най-много хора, един агент влезе небрежно зад други двама клиенти и за втори път през този ден пъхна ключ в пощенска кутия 455. Върху три рекламни брошури — една от пицария, една от автомивка и една от пощенските служби — той забеляза нещо ново. Бледооранжев плик с размери дванайсет на двайсет сантиметра. Като използваше пинцетите на ключодържателя си, агентът хвана ръба на плика, измъкна го бързо от кутията и го пусна в малко кожено куфарче. Рекламните брошури останаха непипнати.
Пликът бе внимателно отворен от експертите в Лангли. Двете написани на ръка страници бяха извадени и копирани.
Един
Скъпи Ал,
Къде се изгуби? Получи ли последното ми писмо? Писах ти преди три седмици, а не съм получил нищо. Предполагам, че си зает, но, моля те, не ме забравяй. Тук се чувствам много самотен, а твоите писма ми помагат да издържа. Те ми вдъхват сила и надежда, защото знам, че някой се интересува от мен. Моля те, Ал, не ме изоставяй.
Психологът ми казва, че може да ме изпишат след два месеца. В Болтимор има един дом с облекчен режим, само на няколко километра от мястото, където съм израснал. Хората тук се опитват да ми уредят престой. Ще бъде за деветдесет дни, достатъчно, за да мога да си намеря робота, приятели и т.н., нали разбираш, и отново до свикна с обществото. Вечер се заключва, но през деня ще бъда свободен.
Нямам много хубави спомени, Ал. Всички, които са ме обичали, са починали, а чичо ми, който плаща за клиниката, е много богат, но и много жесток човек.
Толкова бих искал да имам приятели, Ал.
Между другото, свалих още два килограма и сега талията ми е осемдесет сантиметра. Снимката, която ти изпратих, е вече остаряла. Никога не съм харесвал как изглежда лицето ми на нея — бузите ми са прекалено месести. Сега съм много по-слаб и загорял. Разрешават ни до се печем по два часа на ден, ако времето е подходящо. Макар че е Флорида, някои дни са доста хладни. Ще ти изпратя друга снимка, може би някоя от кръста нагоре. Вдигам тежести като луд. Мисля, че следващата снимка ще ти хареса.
Каза, че ще ми изпратиш и твоята. Още я чакам. Моля те, не ме забравяй, Ал. Имам нужда от твоите писма.
Тъй като Йорк отговаряше за проучването на всички аспекти от живота на Лейк, той се чувстваше длъжен да се обади пръв. Само че не знаеше какво да каже. Отново прочетоха мълчаливо писмото. После още веднъж.
Накрая Девил проговори:
— Ето плика.
— Той го прожектира на стената. Пликът бе адресиран до мистър Ал Кониърс в „Мейлбокс Америка“. Обратният адрес беше „Рики, «Аладин Норт», ПК 44683, Нептун Бийч, Флорида 32233“.
— Адресът е фалшив — каза Девил. — „Аладин Норт“ не съществува. Има телефонен номер на служба за съобщения. Обаждахме се десет пъти, но операторът не знае нищо. Обадихме се на всички клиники за наркомани в Северна Флорида, но никой не е чувал за подобно място.
Теди мълчеше и продължаваше да гледа стената.
— Къде се намира Нептун Бийч? — изръмжа Йорк.
— В Джаксънвил.
Девил беше освободен, но му казаха да бъде на разположение. Теди започна да си води бележки в зелено тефтерче.
— Има и други писма и поне една снимка — каза той, като че ли проблемът не беше нищо особено. Паниката беше непознато състояние за Теди Мейнард. — Трябва да ги намерим — каза той.
— Два пъти сме претърсвали основно дома му.
— Тогава го претърсете трети път. Съмнявам се, че той държи подобни неща в службата си.
— Кога…
— Направете го веднага. Лейк е в Калифорния, за да печели гласове. Нямаме време, Йорк. Може да има други тайни пощенски кутии и други мъже, които се хвалят с тена и талиите си.
— Да му кажем ли, че сме го разкрили?
— Още не.
Тъй като нямаха образец от почерка на мистър Кониърс, Девил предложи нещо, което Теди одобри. Щяха да използват версията за нов лаптоп с вграден принтер. Първата чернова беше съставена от Девил и Йорк и след около час четвъртият вариант гласеше: