Братята
Шрифт:
— Кой е клиентът му?
— Не е Рики. Карсън е официалният адвокат на трима съдии.
— Трима съдии?
— Да. Трима съдии в затвора?
— Точно така. Наричат се Братята.
Теди затвори очи и потърка слепоочията си. Девил го остави да осмисли чутото, а после продължи.
— Карсън престоя в затвора петдесет и четири минути, а когато излезе, не получихме сигнала от плика. Междувременно ние бяхме паркирали до колата му. Той мина на метър и половина от приемника ни и затова сме сигурни, че писмото не беше в него. Проследихме го обратно до Джаксънвил. Той паркира до една кръчма на име „Питс
Очевидно Карсън разнася пощата на своите клиенти. Преди половин час той още беше в бара, доста пиян, и залагаше на университетски баскетболни мачове.
— Значи неудачник.
— Определено.
Неудачникът излезе с клатушкане от бара след второто продължение на един мач, провеждан на Западното крайбрежие. Спайсър беше познал трима от четиримата победители. Тревър прилежно го следваше и беше спечелил хиляда долара за вечерта.
Колкото и да беше пиян, все пак беше достатъчно разумен, за да не шофира. Още си спомняше как преди три години му бяха взели книжката, а освен това проклетите ченгета бяха навсякъде. Ресторантите и баровете около „Сий Търтъл Ин“ привличаха младите и буйни глави и затова полицията също се навърташе насам.
Да се ходи пеша обаче не беше лесно. Все пак Тревър се справи доста добре по пътя до кантората си, изминавайки сравнително стабилно правата отсечка в южна посока край тихите вилички, давани на пенсионери под наем, притихнали и готови за сън. В ръка носеше куфарчето си с писмата от Тръмбъл.
Продължи напред, като търсеше къщата си. Пресече улицата без причина и половин пресечка по-нататък се върна обратно. Нямаше коли. Когато започна да завива обратно, се озова на двайсет метра от един агент, скрит зад паркирана кола. Тайната армия го наблюдаваше, внезапно изплашена, че пияният глупак ще налети, без да иска, на някого от тях.
По едно време Тревър се отказа от безценните си разходки и успя някак да намери входа на кантората. Изтърва ключовете си на стълбите пред входа, пусна куфарчето си и го забрави, а след по-малко от минута, след като бе отворил вратата, беше зад бюрото си, излегнат във въртящия се стопи дълбоко заспал. Входната врата беше полуотворена.
Задната врата стоя отключена през цялата нощ. По заповед от Лангли Бар и колегите му бяха влезли в кантората и бяха монтирали подслушвателни устройства навсякъде. Нямаше нито алармена система, нито ключалки на прозорците, нито нещо, което да привлече вниманието на крадците. Монтажът беше улеснен от факта, че никой отвън не забелязваше нищо в кантората на адвоката Тревър Карсън.
Куфарчето беше изпразнено, а съдържанието му — описано по заповед от Лангли. Когато всичко беше огледано и фотографирано, го оставиха в коридора до кабинета. Внушителното хъркане не спря нито за миг.
Малко преди два часа сутринта Бар успя да подкара паркирания близо до кръчмата фолксваген. Мина с него по пустата улица и го спря небрежно до тротоара пред кантората, така че след няколко часа пияницата да потърка очи и да се поздрави, че е карал толкова добре. Или може би той щеше да
16
Трийсет и седем часа преди началото на изборите във Вирджиния и Вашингтон президентът се появи на живо по националната телевизия, за да съобщи, че е наредил да започне въздушна атака над и около град Талах в Тунис. Смяташе се, че терористите на Идал се обучават на добре оборудван полигон в края на града.
Така страната се оказа въвлечена в нова минивойна, която се състоеше в натискане на копчета, хвърляне на умни бомби и интервюиране на пенсионирани генерали по Си Ен Ен. В Тунис беше нощ и затова нямаше кадри на живо. Пенсионираните генерали и невежите журналисти, които ги интервюираха, изказваха само предположения. И чакаха. Чакаха изгрева, за да покажат на преситената нация дима и разрушенията.
Само че Идал си имаше свои източници на информация, най-вероятно израелците. Когато умните бомби западаха сякаш отникъде, полигонът беше празен. Те улучиха целта си, разтърсиха пустинята, разрушиха полигона, но не убиха нито един терорист. Две-три бомби обаче се отклониха. Една попадна в центъра на Талах, където улучи болница. Друга падна върху малка къщичка, в която спяха седем души — за щастие те така и не разбраха какво им се е случило.
Телевизията на Тунис веднага показа горящата болница и след изгрев слънце хората по Източното крайбрежие научиха, че умните бомби не са чак толкова умни. Бяха открити поне петдесет трупа, и все на невинни цивилни граждани.
Рано сутринта президентът разви внезапна неприязън към журналистите и не можеше да бъде открит за коментар. Вицепрезидентът, който беше казал много неща в началото на атаката, се скри с екипа някъде във Вашингтон.
Труповете ставаха все по-многобройни, камерите записваха всяко движение и към средата на сутринта светът реагира бързо, рязко и единодушно. Китайците заплашваха с война. Французите изглеждаха склонни да се присъединят към тях. Дори англичаните казаха, че Съединените щати прекалено много обичат да стрелят.
Тъй като жертвите бяха само някакви си тунизийски селяни, политиците скоро започнаха да използват провала за собствените си цели. Както обикновено преди обяд започнаха да се сипят обвинения и призиви за разследване. Кандидат-президентите не пропуснаха да отбележат колко обречена е била атаката. Никой от тях нямало да започне такова отчаяно отмъщение без по-добро разузнаване. Никой освен вицепрезидентът, който още се криеше. Докато тунизийците брояха жертвите, нито един кандидат не смяташе, че рискът е бил оправдан. Всички обвиняваха президента.
Най-много внимание обаче привлече Арън Лейк.
Той не можеше да мръдне, без да попадне на някоя камера. Направи внимателно формулиране изявление, без да си помага с бележки:
„Ние сме некадърни. Ние сме безпомощни. Ние сме слаби. Би трябвало да се срамуваме от неспособността си да унищожим една жалка армия от не повече от петдесет страхливци. Не можем просто да натискаме копчета и да бягаме към укритията. За наземна война трябва смелост. Аз я имам. Когато стана президент, нито един пролял американска кръв терорист няма да бъде в безопасност. Давам ви думата си.“